Дата и час: 10 Авг 2020, 10:50

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 25 мнения ]  Отиди на страница 1, 2  Следваща
Автор Съобщение
МнениеПубликувано на: 11 Авг 2015, 12:31 
Offline
Полковник
Полковник
Аватар

Регистриран на: 03 Яну 2005, 18:07
Мнения: 1795
Местоположение: Видин
Писането е по трудно от описаното, така че шанса да завърша това нещо скоро е минимален...

Мотопис 2015

В главните роли – Емил от Варна и Аз, подържаща роля – Асен с БМВ то, и няколко други, за които ще спомена вероятно.

Наближаваше времето на дълго планираното пътуване до Турция. Всичко уточнено, дори по хороскоп – маршрут - звездите се усмихват, финанси-звездите се усмихват, време-звездите се усмихват, реалност-звездите направо си умират от смях... Дори хванах предаването на ясновидката Дора по ТВ то, докато диктуваше ритуал против болести, лоша карма и безпаричие...
Но, плановете вече не са като едно време. Не тръгнахме. Отложихме го с един месец, а температурите вече не позволяваха приятно пътуване по плануваната дестинация.
Емил се предаде, и трябваше да взема нещата в свои ръце. За начало , понеже подозирах, че искаше да ходим в Турция, понеже му е по близо, погледнах картата и зачеркнах всичко вдясно от Видин, в посока Варна. „Е са ще види той ...” – мърморех си докато игнорирах цялото източно земно полукълбо , от географска дължина 22’50”.
Така, вече ми бе по лесно, оставаше да си намеря крайна точка в западното. Нещо готино... Хем да звучи добре, хем да изглежда добре, хем докато ида до там, да има какво да видя, хем да не съм ходил, хем да мога да си позволя всичко това. Докато блуждаех насам-натам в гугъл мапса, погледа ми се спря на Сен Тропе. Хм... пътя до там включваше като че ли всичко – планини, ферибот , море, проходи, различен тип природа и най-вече бе в диаметрално противоположна на Варна посока. Ол инклузив. Пуснах едно рулерче да видя на колко км е по права линия, умножих по 1.5 , някъде около 5000 км дойдоха, и реших – отиваме в Сен Тропе!
Вече имах цел и посока ,сервирах това на Емил , и го оставих да действа с детайлите, формалности не ме вълнуват. За статистиката плана, международно изглеждаше така – през Сърбия, Босна&Херцеговина, Хърватско, ферибот Сплит-Анкона до Италия, Сан Марино, Франция , Монако, пак Италия , поглеждаме към Швейцария от един проход, после Словения, Хърватско , Сърбия и сме си вкъщи. Пътя мааалко на зиг-заг. Това в рамките на 2 седмици макс, понеже, защото и т.н...

28.06.2015 г.

Бяхме се разбрали да се чакаме пред хотел във Видин, в 15 ч., нямаше изненади - Асен бе точен, Емил-не. „Звездите идват последни!” ми вика... Ти да видиш... изненада ме, не го знаех, тцтц . Температурата 36 ц, ние всички облечени в стил „Мен ин блек”+якета и ръкавици, красота. Разбра се, че само аз щях да пътувам с компания – бях вързал с ластик мечето Пухър на задната седалка. Тая снимка загатва достатъчно идеята.

Изображение

Облякохме КАТаджийските жилетки, заредихме на близката бензиностанция и се отправихме на път. Минахме границата набързо, и седнахме в Зайчар да хапнем, а и да се обадя на Саша – мой приятел от пътуванията по Сърбия , трябваше да спим при него. Не ми вдигна, а имахме среща в 18 ч. Проблема бе, че не се разбрахме по наше или тяхно време... Соломоновски реших да сме на мястото около 18:30 – или ще подраним половин час, или ще закъснеем, но е малко по поносимо като че ли. Пътя до Парачин е много хубав, с нов асфалт, стигнахме бързо, Саша ни чакаше на бензиностанцията, заведе ни в една хубава къща, и се настанихме. Бяха предвидили две стаи, с две спални... супер, ама ние бяхме трима мъже. Що все така ни върви, се чудех, гледайки самодоволната физономия на Емил, докато се барикадираше в едната стая, за нас остана другата. Явно не познаваше Асен, той винаги е подготвен за всичко – извади си шалтето, и си оформи един креват на пода невъзмутимо . Убеден съм ,че той бе по добре подготвен от мен, за цялото ми пътуване, макар че идваше с нас до тук просто да се повози и да ни изпрати....
Изкъпахме се и излязохме да се разходим. Парачин е среден по размер град, и на мен основно ми бе известен с това, че тук е изхода от магистралата и пътя към нашата граница.

Домакините - в ляво, спътниците - в дясно.

Изображение

Изображение

Друго което съм запомнил е китайския ресторант “Hong Hui”, намиращ се срещу площада, не съм го посещавал, предпочетох да ям бюрек тогава, но мисля да се отбия някой път.

Изображение

Обиколихме центъра, и отново основната разлика която откривах между нашите градове и тия в тая посока бяха хората – многолюдно и шарено – някаква традиция си е да си се разхождат вечер по мегдана, Видин по това време например изглежда запустял – освен общинското куче Мечо и компания, няма много движение из централната част на града. Прибрахме се , бяха дошли гости от мотоклуб „RW”, и заседнахме на бира и ракия.

Изображение

Приятна компания, приятни хора, и невероятни домакини. И те бяха попътували доста, често минават и през България, надявам се да се виждаме често и за в бъдеще. Останахме до късно на масата, и после поразмекнати от алкохолните комбинаци и лакомствата на масата се отправихме към леглата.


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 11 Авг 2015, 15:47 
Offline
Полковник
Полковник
Аватар

Регистриран на: 03 Яну 2005, 18:07
Мнения: 1795
Местоположение: Видин
29.06.2015 г.
Наспах се чудесно, предполагам и Емил, за Асен не съм сигурен. Закусихме обилно, домакините ни бяха взели бюреци, почти изядох един – толкова блажно нещо сутрин си е изпитание да го погълнеш. Дъвчех бавно и насила, пиейки йогурт след всяка хапка. Саша ми обясни , че добрия бюрек се познавал с капките мазнина, които се стичат по устата ти докато го ядеш. Тоя определено бе добър , но се надявам да не ми е личало по описания начин.
Потегляме в параден строй към Ягодина, там щяхме да се разделим, града е близо, 20 тина км северно. Пред един търговски център спряхме да се сбогуваме – същинската част на пътуването започваше. Асен за вкъщи, ние – за Сараево. За разлика от предишния ден, времето бе мрачно, а облаците подозрително се събираха в западна посока, предугадили на къде ще тръгнем. За всеки случай се привеждаме в дъждовен формат, както се оказа после – не напразно.

Изображение

Избраният път до Крагуевац е тесен и хубав, макар да е малко омотан, особено влизането в града. Заредихме бензин, и после се отправихме отново на запад. Времето ... абе тук-там дъжд. След Ужице си имаме пит-стоп отпреди на една бензиностанция, и пак спряхме, да поседнем на същата маса на която бяхме и преди година, пак с моторите, пак на път.

Изображение

Спомени... хубаво е след време да се върнеш на места , които си посетил. Тогава някак си ти светва лампичката колко бързо минава всъщност времето, и изникват много въпроси в главата и сърцето, а лошото е че няма отговори, или не ти харесват всъщност.
От тук натам пътя ставаше по интересен, вие се в планински терен, около нещо средно между река и язовир, с много заведения и места за отдих. Подминаваме кръстовището за Черна гора през Златибор, и скоро се озоваваме в парка Мокра Гора, която оправда името си. Там се намира Дървения град на Е.Кустурица, селото се казва Мечавник, аз все си го минавах транзитно, ама тоя път пуснах десен мигач и се качихме до горе да го видим. Паркирахме моторите, не се плаща, и в тролски вид се отправихме към входа, грейна и слънце. Таксата е 1 евро ако не се лъжа, атракциона представлява нещо като вилно селище, на хубаво панорамно място в планината , дървени къщи с ралична форма, и малки, тук там павирани улички, с атрактивни имена. Прилагам снимков материал.

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Границата е близо, от сръбската страна минаваме бързо, на Б&Х обаче проблем. Подавам аз лична карта, а оня ме поглежда намръщено и вика:
-Не е достатъчно!
Вадя талон . Тц, пак не става. Зелена карта . Пак не... Порових за задграничния паспорт и му го връчих триумфално с победоносна усмивка, но...
-Нестава! Няма никаква прилика !!!
Дали от дъждобрана който ме запарваше , не знам, но ме изби пот. Викам му, с един тон по високо от нормалното ми мърморене:
-Е каква прилика повече бе , аз ако заприличам на снимката от паспорта си...
-Не ти бе, той... – и ми посочи мечето вързано с ластик на задната седалка. Погледнах изненадано Пухър , който си седеше невъзмутимо, и въздъхнах с облекчение. И това доживях, митничарски хумор...
Разделихме се с духовития с усмивка и пожелание за приятен път, и след по цигара стартирахме за Сараево. Разкошна природа и добра настилка, на Вишеград спряхме да снимаме моста над Дрина и Камен град, който, няма да се сетите, та да ви кажа, че е на Е.Кустурица... Саша ми беше казал за него. То самата история на създателя си е странна - босненец, мусюлманин, приел християнството, сега живеещ в чужбина, космополитен тип. Дървен град в Сърбия, Камен град – в Босна. За това го обичат и мразят сходен брой хора в бивша Югославия, в тия региони противоречията са залегнали зад всеки камък, завой и личност. Там е роден и един нобелов лауреат, открийте сами кой е той  , а може и за историята на моста да погледнете.

Изображение

Изображение

На заден план Камен град.

Изображение

Тръгваме едновременно със започващия отново дъжд, Емил си монтира и камерата, той е по технологичен тип, аз се хванах още в началото че ме мързи да снимам, въпреки че носех два апарата, нещо егоистичния подход при пътуванията ми взе да се надделява.

https://www.youtube.com/watch?v=GZqIkVWykzg

Тунелите са повече от 50, неосветени, прокопани в скала , маршрута е атрактивен , красиво е и приятно за каране, а някъде към средата , издебнахме временното примирие небе-земя, и хапнахме по една консерва. Ако не се лъжа на това място ми бяха писали акт преди години, 20 евро . Евро=км превишена скорост...

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Застудя осезаемо, пуснах си и подгрева на ръкохватките, а на 15 тина км от Сараево спряхме, че вече бяхме мокри и премръзнали. От устата ни излизаше пара при дишане, което значеше че температурата е едноцифрена. Ей за това ги обичам тия пътувания с мотор, предлагат толкова много :D
Набелязания хотел бе в старата част на града, още в началото, до сами центъра. Преди години спахме там за смешни пари, сега се оказа че е станал звезден... поне с осем звезди, съдейки по осемкратно увеличената цена за нощувка. Изнесох лекция на Емил , за особеностите на града, под кротко валящия дъжд, обясних му защо има толкова много гробища наоколо, и как разкошното панорамно разположение на града е било ползвано по време на войната – от накацалите по хълмовете къщи снайперисти са си отстрелвали хора, като за разнообразие е ползван минометен и артилерийски обстрел срещу жителите. Следите си стоят по сградите още. Срамна страница в историята наистина. Тръгнах да обикалям за хотели, има на всеки метър, най-евтиния бе 82 еу за двойна стая. До осем звездния имаше пансион, там намерихме стая за половината пари.
Вкарваме моторите в паркинга, и почваме да разопаковаме. Изведнъж се чува гръм, ние не трепваме... Втори , много по силен, и всичко се озарява в кърваво червено. Емил нервно и рязко поглежда нагоре, аз бавно , стараейки се да изглеждам незаинтересовано, също. Заря...
-Мамка му, много тематично ми идва тая стрелба – изпъшква Емил.
Изкъпани , в добро настроение, поемаме на нощна разходка. Обменихме местни пари - конвертабилна марка - курса е 1:1 с бг лева - навремето е фиксиран към германската марка, така че от към цени все едно си си в нас, не се налага да смяташ.

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Държавните разходи - на показ. Иска ми се да видя това табло и в нас, на сградата на министерския съвет...

Изображение

Спомен за ужаса на войната.

Изображение

Изображение

Писал съм и преди, пак ще се повторя. Сараево е град , който трябва да се посети. Не е далеч, а всъщото време предлага много и различно усещане. Старата централна част е изпъстрена с тесни калдаръмени улички, кафенета и дюкяни, и е с ориенталски облик, новата е с европейски вид, между двете даже за символика има разделителна линия с надпис. Хора от всякакъв калибър и вид щъкат, всякакви модни и религиозни тенденци се преплитат. Докато крачим по чаршията, Емил ме пита що всички пият кафе. Особеност някаква местна му викам, знам ли аз...
Обиколихме качествено и дойде момента да се насладим на местната скара – кебабчета(чебапчичи), завити в нещо като пита, нарязан лук , подправки. Сядаме усмихнати , поръчваме, и какво е всичко това без „Сараевско пиво”, предчуствах нирвана направо.
Поръчвам аз , но...
-Няма бира ! – казва сервитьорката намръщено и със строг поглед.
-Моля ??? – добре, че се държах за облегалката на стола, да не подскоча.
-Рамазан е, не може алкохол.
-WTF? – ми ние не сме от сектата, дай ни бира ...
-Не.
И така , за първи път в живота си ядох кебабчета с фанта портокал, и се питах екзистенциално, на къде върви тоя свят, и то в 21 век, Европа, планета Земя, Млечен път и т.н...
Сдъвкахме набързо иначе вкусната вечеря, забравихме да оставим бакшиш, сега като се сетя, добре че благоволихме и да платим. С нервна крачка повеждам Емил към близкия магазин, да видя и там ли е рамазан, и с облекчение установявам че витрината с бира не е заключена. Докато не ме е спрял някой грабвам едно „Сараевско” и го тропвам на касата победоносно. След това блаженно усмихнат, си отварям кенчето насред центъра, и отпивам шумно, оглеждайки се триумфално наоколо. Пиещите кафе се правят , че не ме виждат и не реагират, а на мен ми е все тая.
Не бях изпил още бирата, и през прозореца на едно заведение виждам две девойки се награбили на бара, интимно, така да се каже... Това в старата част. Викам му на Емил:
-Ела бе, ела да видиш !
Не пожела. Твърдеше че алкохолно-културния шок ми е дошъл в повече... Едва ли ми се е сторило, не вярвам да е от бирата, може би нещо се натрових с местните кебапчета, знам ли.
Преди да влезем в хотела спрях и направих малко панорамно видео, с музикален съпровод от местната джамия, след което се качих и позиционирах хоризонтално в леглото, съблюдавайки посоката изток-запад за по-добър сън.

https://www.youtube.com/watch?v=8viJWgg ... e=youtu.be


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 12 Авг 2015, 20:53 
Offline
Полковник
Полковник
Аватар

Регистриран на: 03 Яну 2005, 18:07
Мнения: 1795
Местоположение: Видин
Най-далечната точка от едно вълшебно пътуване...

https://www.youtube.com/watch?v=R6xzMlX ... e=youtu.be


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 13 Авг 2015, 17:05 
Offline
Полковник
Полковник
Аватар

Регистриран на: 03 Яну 2005, 18:07
Мнения: 1795
Местоположение: Видин
30.06.2015 г.
Идеята за този ден бе да доразгледаме Сараево, и през Мостар да стигнем Сплит в Хърватско, от където да хванем ферибота за Анкона в Италия. Излязохме към 8 часа, още нямаше хора по улиците, времето се очертаваше да е хубаво. Взехме си закуски от близката пекарна и отново се поразходихме. На светло нещата се виждат по друг начин, но впечатлението че града е хубав си остана. Дупките от куршуми явно са оставени да напомнят какво се е случило, защото се виждаха и по знакови сгради, за които е ясно че не е проблем да се ремонтират.

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Вдясно е новата част, традициите и кафе зоната са отдругата страна.

Изображение

Изображение

Забързани хора по улиците отиващи на работа, и все още не отворили кафенета – това се набиваше на очи, иначе тишина и спокойствие. Вече се виждаше и панорамното разположение на къщите наоколо – улиците са стръмни и предполагам че е изпитание да се движиш по тях зимно време. Намерихме работещо малко капанче, и си поръчахме традиционното местно кафе, сервирано в медни съдинки.

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Емил се помота наоколо за сувенири, предлагат се всякакви чудесии от кована мед, и се впечатли че повечето са с военна тематика , и правени с части от военната продукция. На центъра двама старчоци се бяха счепкали в люта битка на шахматното поле, нарисувано на плочките. Тая игра и на маса си е сложна, ама по тоя начин се добавя друг поглед, плюс доза физическа активност. Ако напълнят и фигурете малко с метал, направо фитнес... Представям си израза „Скапан съм, след три партии шах, не мога да си стоя на краката...”.

Изображение

Потеглихме по график около 9 часа, булеварда прекосяващ центъра е дълъг 7-8 километра, по средата върви трамвай, а светофарите са си на работен режим „зелена светлина”, нямахме проблеми с придвижването към периферията.

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Заредихме бензин, а Емил в опита си да стегне чантата на резевара скъса единия колан, и от тук натам ритуала му по зареждането се усложни още. Не се качихме на магистралата, която и без това е къса, а поехме по паралелния път на югозапад, макар че стана по скоро случайно – понякога пътя те избира, а не ти него.
Малко след излизането от града , тъкмо се позасилих , и ми светна нещо от стълба край пътя... светкавицата на камера за скорост. Надявам се Емил , който караше зад мен, да се е усмихвал, защото съм убеден, че той ще излезе на фотографията, ще видим, евентуално при следващото ни посещение в тая страна. Б&X си е планинска държава, терена е нещо като нашите Родопи, разположени на по голяма територия, готино е да караш мотор при такива обстоятелства. На Кониц спряхме в едно заведение до моста, за второ сутрешно кафе, и да поснимаме.

Изображение

Изображение

Изображение

Оказа се че няма ток, та почивката стана по дълга, там опитах за първи път протеиновите вафли , които ми бе донесъл Емил. Хапването на подобни неща е с идея, че при дългодневни карания и натоварване, нямаме много време за ядене, и така поне подържаме енергиен баланс, уж. Проблема е, че тая субстанция не става много за консумация, поне според вкусовите ми рецептори. Изядох почти 2/3, останалото просто не можах да го погълна, дори с кафе и швепс. За бира не си и направих устата. Веднъж само да стъпя в Хърватско...
Следвайки река Неретва , напредваме към Мостар. Всичко по маршрута ми напомня пътя към Подгорица в Черна гора – много сходна природа, хубав път, каньони, тунели. Стария град с моста го откриваме по табели , и паркираме до едни кофи за боклук в 40 градусовата жега. Подозрителната натура на Емил се проявява , и той остава да пази моторите, аз тръгвам с фотоапарат и бърза крачка , да търся прословутия мост, макар че за момента повече ме интересуваше къде да намеря някаква сянка. Мястото е готино, останах приятно изненадан, но типично туристическо – сергийки , шарения, каменни сгради , туристи на килограм , всякакви цветове и раси, и размахващи се селфи-стикове наляво-надясно.

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Поразбутах тълпата на моста, избрах си една японка ( по-технологична раса са),и и връчих апарата , японски е, няма какво да и обяснявам как се снима, показвайки с пръст себе си. Разбра ме от половин движение на фалангата, и ме щракна 3 пъти, от различни ъгли . Имаше скачачи, но са платени – мятат се от моста срещу съответна сума. Не ми се видя да заработват много, иначе и аз щях да остана да изкарам някоя КМ допълнително, в тая жега ми идеше да скоча с дрехите.
Заварих Емил на поста си, каза ми че не било напразно, двама клошарско настроени индивида обикаляли наоколо, но според мен е било заради кофите.

Изображение

Седнах на едни каменни стълби наблизо, и се зарових в таблета, да видя, аджеба, как се стига до Сплит. Оказа се елементарно – по пътя... що се занимавам с глупости си рекох и си запалих цигара. Реално от тук натам нямаше план да гледаме нещо, трябваше просто да стигнем навреме за ферибота. А времето напредваше...
Хванахме от втория път посоката за Босненското крайбрежие ( 10 тина км си имат морска ивица...) , и малко след това свихме за Читлук, по уникални серпентини, които ни изведоха на едно равно плато с постна растителност.
Емил:
-Сигурен ли си, че пътя е от тук?
Аз:
-Не...
Той , примирено:
-Аха...
Продължаваме към Меджугорие, кво да му обяснявам за моите възгледи – важно е да имаш посока и да я следваш, и за живота важи, не може само по утъпканото да вървиш. На главната улица пием пак кафе и швепс, баси жегата. Магистралата бе на близо, предчуствах го...
Взех си ножче за бръснене и минерална вода с остатъците от конвертабилната валута, и по нещо като път потеглихме на юг. Тук на черните пътища им викат бели, камъните са им в повече, и цвета е друг. Наченките на магистрала скоро изникнаха, качихме се на безлюдна цитадела и попаднахме на кабинка с конуси затварящи платното. Обиколих будката и открих един човек на сянка , питам го, повече с очи – „За Хърватско, това ли е???” , нещо не ми се вярваше, магистрала без нито една кола по нея не се среща често.Отговара „Ахъ” ми даде кураж да се метна на мотора, но не и да попитам дали е пусната в експлоатация, щяхме да си проверим това лично. Да караш по безлюден път не е нещо кой знае какво преживяване, но по магистрала ... изникват ти едни такива неприятни мисли. Караме си и изведнъж изниква пункт за плащане. Интересна комбинация – празна платена магистрала от няколко километра. Моето лично обяснение, че е заради особеностите на нововъзникналите граници, които оставят част от Хърватско, разделено от Босненска територия, защото след това бе граничния пункт. Явно ще бъде продължена до Дубровник и надолу, а Босненци ще си събират таксите.
Минахме границата бързо, вече се появиха и коли, и вдигнахме скоростта . Хърватските магистрали са чудесни , за сметка на това ужасно скучни, поне по тия които съм минавал, че не съм фен на тоя вид каране – нито дупка да друснеш нещо, нито завой някакъв засукан, или нещо отстрани да те грабне – караш и дремеш, а в нашия случай и се пържиш. Отбихме се при табелата за Сплит, заредихме отново, през няколко централни булеварда , хубав и уреден град, и ориентирайки се по табелите с корабчета, тръгнахме да търсим от къде да хванем ферибота. Странно, но се намира точно срещу центъра, явно морската им гара си е стара, дефакто минаваш през най-натоварените участъци на града, за да стигнеш до фери то. С мотор не е кой знае какъв проблем, но с кола... или каравана/кемпер ... бус... брррр.
Паркираме полулегално в зоната , и тръгвам да разуча каква е процедурата, поради големите ми лингвистични заложби, Емил отново остава на пост, тоя път идеята е да не ни пипат моторите , но не крадци, а властите...

Изображение

Изображение

Морската гара е лабиринт. Езика го знам, и пак ми бе трудно – питах, четях, въртях се, и накрая намерих необходимата фирма, ферибота бе италиански , тръгваше след час. Прокашлях се на касата и поисках два билета за две персони с два мотора(2х2х2 – това е формулата...).
-80 еу за човек, искате ли каюта?
-Може – дадох го малко по-тежко аз.
-280 еу.
-А?
Отронвам тежка въздишка, но вътрешно, иначе не трепвам, ще се спи на пода, ясно е.
– Не, размислих, не искам каюта.
-Запазено място?
-Аааа... ми , не! – не се и направих че мисля.
-Документи , на вас и на МПС тата...
Логично. Стартирах рязко към паркираните мотори, часовника тиктакаше. Споменах ли, че тая каса се намираше в най-отдалечената точка от мястото ни на спиране, която можеше да съществува, в рамките на пристанището? Изпотен, взимам от Емил документациите и хуквам обратно. Един италианец преди мен се пазареше нещо и допълнително ми покачи адреналина. Подадох документите, оная почна да пише нещо, номерата сигурно, и ми връчи билетите , казвайки че има промоция, полага ни се и закуска. Гледам какво е написала, да не е объркала нещо, че ми даде по три различни хартии на човек, и забелязвам че Емил пътува със „Сузуки”, а аз съм със ‘Мото” - явно не можа да приеме че карам нещо , което е озаглавено като известна марка дамско бельо...
Май само ние не се бяхме качили, с лек бърнаут паркираме в мото-отсека и оставяме моторите на централна стойка, имаше и доста други, но завързани за обезопасителния парапет. Пробрахме си необходимите неща, викам на Емо небрежно, ей така, между другото – „Вземи си и шалтето...”. Послуша ме. Корабчето си бе прилично голямо, на 4 тия етаж си харесахме нещо като киносалон, и небрежно си хвърляме дрехите на едни кресла до прозореца. Вътре сме! Отплавахме по график, разглеждайки Сплит от панорамната тераса на върха, не ни стигна време тоя път... За утеха си отворихме по една консерва, да хапнем на фона за разкошния залез, а Емил отиде да купи бира. След малко се връща посърнал – 4.5 еу , 330 мл кенче... разбирам го. Не пихме бира.
Рамазана продължаваше...

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Пожелавам на всеки да се наслади на морски изгрев и залез, това е част от красотата в живота на човек...


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 14 Авг 2015, 17:58 
Offline
Полковник
Полковник
Аватар

Регистриран на: 03 Яну 2005, 18:07
Мнения: 1795
Местоположение: Видин
Изображение

Ферибота дълго време се движеше около бреговете на Хърватко, в района има много острови, така че останах на паулбата загледан в страхотните гледки , докато слънцето се скри. Странно, но когато минахме покрай Марина, в далечината на пътя познах къщата, в която бях спал на времето, при едно пътуване с Фори, преди мноого години(8 , ако не се лъжа, описано е), във вихъра на спийд туризма който практикувахме-познах я по двойната голяма синя гаражна врата, и ми стана носталгично-приятно. Над Сплит се струпваха облаци, тоя път се измъкнахме от дъжда на косъм.
Не знаехме колко ще пътуваме по море, и кога пристигаме – изненадващо , а? Не мисля...
Прибрах се салона, Емил ме предупреди че заради климатиците, щяло да е студено през ноща, което ми се стори странно, все пак те са за комфорт. Поразгледах какво съм снимал до тук, в общи линии – оскъдно, нещо наистина напоследък се улавям, че чудесата на които се наслаждавам, си остават за лична консумация , макар , както е видно, да се опитвам да ги споделям с повече хора. Между другото , бях твърдо решен още преди тръгване, да не се занимавам с писане, колегата щеше да го стори, ред му е – просто в ония моменти исках свобода и спокойствие. Нямаше много хора, малки групи чуждоговорящи се мотаеха наоколо, места свободни много. Надух си шалтето пред смаяния поглед на Емил , постлах го на пода между седалките, сложих си бонето и легнах да спя , той се разположи на седалката, стеснителен е.
Събудих се от зверски студ. Лежейки на пода и виждайки през илюминатора пълната луна , на фона на леки облачета и равномерен бучащ шум, усетих как ми се изправя косата, още сънен , не знаех къде се намирам, но определено логиката подсказваше че няма как да се озова подобно място.Или поне до вчера...а днес вече бе утре. Как само звучи  . С тоя подход за пътуване, времето се сля някак си. Персонала на кораба явно е карал замразени бързоразвалящи се стоки преди, нямам обяснение за подържане на такъв мраз, в обитавани от хора помещения. Облечен с яке и мото дрехи да умирам от студ, не ми се е случвало скоро... е, от преди ден всъщност, но там метеорологичните условия бяха такива. Излязох навън да се стопля – дори на ветровитата паулба в открито море бе по топло. Обиколих призрачния кораб, никъде не се виждаше суша, часа – 4 ри... прецених че имаме поне още два часа, и се върнах в хладилното помещение. Емил го нямаше на седалката, открих го два реда зад мен, постлал си на пода и сладко похъркващ – сигурен съм че е установил , това което си е ясно всъщност – практикуването на йога в полусънено състояния върху неподходящи мебели е неоправдано, особено на път. Свит на кълбо, и завит с дъждобрана , потънах отново в дрямка.


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 15 Авг 2015, 19:20 
Offline
Полковник
Полковник
Аватар

Регистриран на: 03 Яну 2005, 18:07
Мнения: 1795
Местоположение: Видин
Утрото...

Може би Джулайя морнинг, загубих ориентация с датите.

Изображение

Не успях да заспя повече дълбоко, с първите наченки на деня отново отидох на паулбата да се раздвижа, че се бях схванал. Като се върнах, Емил вече бе станал, и ми обясни снощи как, след като съм легнал, трите мърли отпред си били правили селфи с мен през седалките и се кикотели. Не ги бях видял, иначе щях да им обогатя снимките с още един член... образно казано, или можех сега да ида да се щракна с тях, както се бяха разчекнали по седалките и спяха. Явно бях кисел, щом ме вълнуваха такива неща, спането по пода никога не ми е влияело добре, дори и в нетрезво състояние, а след Рамазан – хич.
Имах нужда от кафе. Взехме промоционалните хартийки, с които ни се полагаше закуска, и се запътихме да хапнем. Ресторантчето бе супер, имаше много неща, но не и за нас – за такива от 3 та класа – у лЕво( to the left…) – насочиха ни към нещо като столова . Установих за себе си ,че нищо не се е променило от времето на „Титаник” до сега, съдейки по филмите, даже и отношението. Според Емил това което ни дадоха там се описва с думите „кроасан с размерите на дъвка, и кафе негърска пот, сипана в напръстник...”. Не беше прав – кифличката бе поне колкото кутия цигари и вкусна, а кафето си бе направо двойно за италианските стандарти , вкуса му няма да коментирам.

Доволен от обилната закуска и в добро настроение...

Изображение

След близо час движение около италианския бряг, капитана налучка пътя и ни насочи към порт Анкона. Уелкъм ту Итали!

Изображение

8ч. сутринта, 12 часа пътуване по море. Спряха ни фронтално срещу крепостна стена , а на оградената площадка щъкаха служителите на граничен контрол – проверките са избирателни, който си харесат. Мен разбира се не ме пропуснаха , но удариха на камък – изряден, жител съм на евросъюза отдавна. Документално.

Изображение

Изображение

Изображение

Посока за деня – Флоренция, но, първо да видим Сан Марино. Избираме да караме около морето, скоро установяваме че това не е добра идея – много коли, постоянно светофари и жега, а и крайбрежието почти не се вижда, губи се смисъла. След Фано вече решен да се качим на магистралата, застигам и изпреварвам Емил, който странно защо се бе залепил зад един мотор и не изпреварваше. Изясни ми се на момента – Агуста Брутале си е брутална гледка – страхотни форми и извивки,особено в съчетание с късо панталонче и потник вдигнат чак на врата от вятъра, плюс дълга руса коса. Предполагам че можеше да си кара така до Венеция, но ... ляв мигач и на магистралата за Римини, където е отбивката за нашата цел. При плащането на аутобана установяваме че слуховте за зловещите цени са си истина, и се заричаме да не правим друг път така. Пътя за Сан Марино е двулентов, има светофари тук там , натоварен е , за сметка на това е кратък.
И така - най-старата република в света - град, малък, дори по нашите стандарти, със стандартната за Италия крепост, намираща се в централната част на най-високата част на хълма. Изкачването до там е страхотно, мисленно си го кръстих „пасо Сан Марино”, и притискан от лелки със скутери и други последователи на В.Роси, давах газ и лягах по завоите и кръговите, докато ме изпреварваха от ляво и дясно в неравна битка, направо е обидно – всички с двуколесни в Италия са маниаци, за мен не остана никакво съмнение!
Пред самата крепост горе има паркинг за мотори до стената, разбира се – безплатен, но препълнен. Успяхме да паркираме, аз си оставих всичко на мотора, подозрителния Емо – почти. На връщане се оказа че си е забравил каската оставена на съседния мотор – там си я и намери. Атакувахме фронтално през централната порта, и закатерихме засуканите улички. Хубаво е, постройките са си в тоя стил, в който са и по цялото крайбрежие и централна Италия , нещо като Котор,Будва и Дубровник на етажи, но не толкова многолюдно. Магазинчета , заведения, по спокойно е някак си.

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

На северната площадка има лифт, и се открива хубава панорама към долината.

Изображение

Температурата приближаваше 40 ц, нямахме вода, в една от тоалетните решихме да пием, пишеше че става, но бе топла – може да е тактика да седнеш в заведенията, тая от чешмата – само за спешни случаи. Упорито катерехме към върха, и горе седнахме на сянка .

Изображение

Бе поне с 2 градуса по хладно , но това не ни устройваше, се спуснахме обратно да намерим някъде нещо за пиене .
Аз бях твърдо решен да сложа край на рамазана , на каквато и да е цена, преносно и буквално, докато Емил настояваше да си купи вода, което породи в мен съмнения че е започнала трансформацията му в православен мусюлманин. „Дано от слънцето да му е станало нещо, а не чак такива страхотии” , мислех си докато си плюх тайно в пазвата...
Намерихме си англоезичен продавач, и получихме мечтаните 660 мл студена бира и 1,5 л вода... Егаси удоволствието. Наслаждавахме се от една пейка на панорамата около нас и разхождащите се хора, говорехме и обсъждахме, докато съберем сили да тръгнем. Момента дойде след около половин час. Размекнати, но отпочинали, се затътрихме към моторите.

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 16 Авг 2015, 08:04 
Offline
Полковник
Полковник

Регистриран на: 24 Яну 2007, 21:20
Мнения: 2081
Местоположение: с. Алваново, Ескиджумайска околия
Както писах и на Емил, доста мащабно пътуване сте си спретнали... След като прочетох неговия пътепис, ми е интересно да видя и твоята гледна точка за нещата :lol:

_________________
http://foriunderground.blogspot.bg/
Alvanovo motors - "Сам съм си клуб, сам съм си президент!"


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 16 Авг 2015, 13:05 
Offline
Капитан
Капитан
Аватар

Регистриран на: 19 Фев 2006, 14:32
Мнения: 341
Местоположение: Bapна
Определено Гошовата гледна точка е описана доста по-колоритно. Като чета, отново и отново ме връща там... кеф :)

_________________
grab live by the handlebars
http://www.balkanmotoadv.com


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 13 Сеп 2015, 17:01 
Offline
Полковник
Полковник
Аватар

Регистриран на: 03 Яну 2005, 18:07
Мнения: 1795
Местоположение: Видин
Изображение

Емил се опитва да ме злепостави с бутилка вода.


Докато опаковахме моторите, изразих крайното си възмущениеот ГПСа на Емил – тая джаджа почна да ме дразни още на Балканския полуостров, не вярвах тук да се е вразумила. Понеже не виждах смисъл от подобно нещо в цивилизованите страни, дето на всеки метър има табели, аз се задоволявах само с фотографски обзор на картата, което ми бе достатъчно за да карам спокойно. Тръгнах минута по рано, защото се бях облякъл, а жегата си беше сериозна, с идеята да изчакам някъде на сянка. Пуснах се по инерция и след няколкостотин метра спрях. Мина известно време, Емил го няма. Изчаках още малко, и се върнах обратно – и горе го нямаше. Стана ми ясно веднага – на първото кръгово, което бе на 100 метра по надолу , явно ГПС а си е харесал друг маршрут . И така , загубихме се...
Изчаках още десет минути , за което време ГСМ а ми не успя да си хареса подходящ оператор и да звънна, и поех към Форли, по пътя по който бяхме дошли, но не се качих на магистралата, поне това се бяхме разбрали предварително. Карах малко по бързо, и след половин час се събрахме пак. Спряхме в крайпътно заведение да хапнем, взехме кафе и кроасани – нормално изглеждащата за нас доза се води „кафе американо”, а „лунго американо” си е съвсем прилично количество, а не половин глътка отровно черен концентрат, както го пият тук.
С подобаващ зиг-заг, характерен за ГПС навигациите , преминахме през Форли и хванахме шорткът за Флоренция. Бях минавал преди години по тоя път и ми бе харесал много – прекосява планина и е живописен, освен че е най-краткия до там. После го гледах , води се „Passo Del Muraglione”, (път SS67). Някъде по средата решихме да си направим почивка на прохладно и сенчесто място – отбивка с надпис „частен път” изглеждаше добре, свихме и спряхме на висок каменен мост, под който течеше неголяма река. Предполагаше се, че на подобно място няма движение, и за това се разхвъляхме качествено. Ама качествено – аз останах само по гащи – направо бях кипнал.

Изображение

Хапнахме класическо пътешесвтеническо меню – консерва, и поляхме обяда с поне литър вода. Още литър изсипах върху себе си за десерт. Блаженството не трая дълго – първо мина една кола, после друга, после трафика някак си леко надвиши оня на шосето – мен не ми пречеше , но когато се зададе и камион, който не можеше да мине от моторите ни, решихме че е прекалено и си тръгнахме от частното парти, на частният мост, намиращ се на частният път , вероятно в частен имот. Амбицираха ме и аз да стана едър частник, и да си купя някога нещо, планина например – не много голяма, ама да си има всичко... какво толкова му трябва на човек, като се замислиш.
Освен че си сменяхме моторите и заредихме бензин, на прословутите бензиноколонки, които искат кеш-издърпват банкнотата от ръката ти като Худини- но пък предварително трябва да изчислиш колко бензин искаш, друго не се сещам интересно до Флоренция. Влязохме от източната страна на града, къмпинга трябваше да е от нашата страна на реката, но ГПС проклетията на Емил го поведе да пресича моста. Настигнах го с ядно свирене на клаксона по булеварда, и го накарах да обърнем в нарушение на обществено пътния ред- не ме интересуваше проклетото тамагочи , бях видял на карта че търсеното място не е натам. Върнахаме се обратно по моста и устройството хвана вярния път - ако не го беше направило, щях да го инструктирам собственоръчно хардуерно, ама много хард . Явно бе от типа , които за ориентация искат визуален контакт.
Скоро бяхме в къмпинг „Микеланджело” – намира се на хълм с панорамна гледка, по тукашните стандарти си е направо в широкия център. Обявената цена от 22 евро на човек ме накара да си мисля че са объркали името – „Али Баба и разбойниците” например повече пасваше, или нещо свързано с инквизицията. Те хората не са виновни си рекох, нашия стандарт си е нисък. Тъпото е, че при този формат на триповете ни - с много каране и малко спане – дефакто си давахме парите за да опънем вечерта палатки и рано сутрин да ги съберем, без да ползваме нищо от екстрите, а мястото безспорно предлагаше такива – не липсваше нищо.
Слънцето вървеше към залез, и аз побързах да разхвърлям всичко и да отида да позяпам( преди години съм идвал), Емил категорично отказа да ходи където и да било, беше му дошло в повече – странно , след няма и 40 часа път без прекъсване, к’во му стана на тоя човек...

Изображение

Ах, Флоренция! На италиански Firenze (Асене, заради теб го пиша...) – главният град в Тоскана, разположен на река Арно, и някогашна столица на кралство Италия.Люлката на Ренесанса и Медичите, града на изкуството и още много неща. Кварталите и много имена тук, както и навсякъде в региона, до колкото забелязах започват със Сан, Санта, Санто - светци на килограм са обитавали тия места, а жителите са ги увековечили в невероятни архитектурни шедьоври. Няма да се впускам в описания – тук всеки метър е история и присъства в много учебници , книги или във филми – просто отивах да попия атмосферата от всичко това.
Запалих мотора, спуснах се от хълма, пресякох мост, съседен на Понте Векио и попаднах в историческата част. Предимството да си с мотор пролича веднага – почти навсякъде е забранено за МПС та, но скутерите си бръмчаха необезпокоявани, и аз се направих на такъв – малко по голям и черен, ама се надявах да се слея някак си. Изминах 200 м без да чуя сирени , шумно си поех въздух и включих на втора – карах бавно и триумфално, наслаждавайки се, по крайбрежната улица, успоредно на реката, на фона на летния залез , в един приказен град, по калдаръмени улици , на стотици години, под сводове и арки.Не след дълго подминах Уфици , а след Понте Векио спрях до нещо като магазинче.

Изображение

Изображение

Изображение

Прибрах си каската в топкасата, и тръгнах на разходка, някак си не вървеше да мина през центъра с мотора( не че не го направих по късно...).

Изображение

И така – слях се с тълпата. Навъртях няколко километра надлъж и нашир , вътрешно радвайки се на възможността отново да посетя това място, както и много други – места които имат собствено обаяние и магнетизъм, и допира до тях те дематериализира – усещаш се нереално в собствената си реалност. Залязващото слънце допринасяше за усещането, статуите , катедралите и паметниците хвърляха все по дълга сянка, плътният поток от туристи изчезваше, купищата търговци събираха сергийките, а по паважа се виждаха рисунките на местните представители на изкуството.

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

След сериозна обиколка, чак ме заболяха краката, се добрах до мотора, зарадвах се като го видях.По такива туристически места имаше опция да се прибера и с такси , знаех го. Запалих, нахлупих каската да съм инкогнито и потеглих уж да се прибера. На първия мост вместо да хвана пътя към къмпинга, пуснах другия мигач и минах по него бавно, после обратно, а още по после реших да си организирам едно самозагубване. Успях. Около 40 мин бръмчах бавно с вдигнат визьор по тесните ( на места под 2 м) улички, зяпайки с отворен визьор всичко наоколо – чувствах се страхотно – минах покрай гарата няколко пъти, един път около Дуомото, полицейския участък, 2-3 площада, наруших няколко стотин забрани и какво ли не. По едно време установих че перката на вентилатора прекалено дълго работи, реших че прекалявам, и подкарах така че слънцето да ми е в гръб, излязох на булеварда, който знаех че води към моя мост – пресякох реката за пореден път и се завърнах в къмпинга.
Емил се бе изкъпал , пиеше бира на панорамната тераса с изглед към града, и се тагваше по телефона. Изкъпах се и се присъединих към заниманията му. Скоро сервитьора ни изгони, масата била запазена, или може би не сме изглеждали достатъчно влюбени – настаниха една двойка там, които потънаха в романтика, а ние отново бях ме он дъ лефт сайд. Това не ни попречи да си поръчаме по една пица и да удвоим бирата. И – горе долу така завърши този ден, или денонощие, или каквото там бе.
В заключение само да почертая – някои моменти си заслужават, дори неописани добре , да бъдат изживяни , като хапването на италианска пица на фурна, в центъра на Италия, наслаждавайки се на светлините на Флоренция под теб, с чаша студена бира в ръка. Наздраве!


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 13 Сеп 2015, 21:22 
Offline
Лейтенант
Лейтенант

Регистриран на: 28 Май 2010, 23:33
Мнения: 176
Местоположение: София
go6o написа:
Ах, Флоренция! На италиански Firenze (Асене, заради теб го пиша...)

Ах, Firenze ..... надявам се скоро да успея да си поправя грешката :P :P :P
Наздраве! 8)


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 14 Окт 2015, 18:37 
Offline
Полковник
Полковник
Аватар

Регистриран на: 03 Яну 2005, 18:07
Мнения: 1795
Местоположение: Видин
Събуждането ми бе малко тегавичко , часа около 8 , ама наше си време , до последно не признавахме другите часови пояси, и дефакто печелехме по час време всяка сутрин. Изпълзях някак си навън , и неориентирано пообиколих палатката, прозявайки се, а с след това се насочих към бара за кафе, без ежедневната ми задължителна сутрешна гимнастика... ( ъ? ). Лунго Американо и Фанта Портокал трябваше да решат нелеката задача със събуждането ми , но мисля че цените от по 2 евро действаха много по оптимално от кофеина и другите съставки, а добавяйки и кроасан на цената на 5 наши, вече бях кукуряк. Не че съм стиснат, но по разчет основните разходи ни бяха за бензин, а с тия цени и харчове имаше шанс да объркаме плана. Скоро се довлече и Емил, проблеми с кръвното нещо, било му паднало, и то щото го надупчили и изсмукали зли флорентински комари. Друго си е имунитета – израстнал съм на река Дунав – след закалката с нашенските мутанти, дето са с такива, че чак кучетата ги лаят, няма как да усетя няколко рахитични италиан комари.
Идея за деня – полу липсваща – Пиза за начало, евентуално Ла Специя + Генуа , и спане там , ако ни се спи, което бе малко вероятно. Имаше и не малък шанс да нощуваме направо във Франция. Какво нещо е свободата – на където ти видят очите, караш до когато ти е кеф, спиш където ти хрумне...
Опаковани спираме на изхода да платим, нямах голямо желание, но бяха прибрали моята лична карта, и за това се примирих с обира.

Изображение

Отново допуснах грешката Емил да води , по новия си ГПС , но пък получихме възможност отново да обиколим цяла Флоренция , докато излезем на пътя за Пиза – явно е стара магистрала, защото е двулентов, и не е платен, а е дублиран и от нова магистрала. Даже спестихме и пари...
По мои спомени площада на чудесата се падаше северно от реката и за това когато минахме моста в града, спрях в един парк. Не просто спрях – направо заковах, забивайки левия куфар в едно бетонно кошче за боклук – не можах да свикна с габаритите когато съм с куфари и това си е. Предишния път не останах очарован от града, но явно защото бях влязъл през индустриалната зона, сега го видях по съвсем различен начин . Кажи речи като Флоренция 2 ми се стори... готино място си е. Обаче не се бях излъгал в друго – най-известната атракция там, представлява оградена площ 300 на 200 м, наклонената кула е почти 60 м висока, а не се вижда от никъде, даже докато я издирвахме, сме минали от там без да знаем, както видях после. Самото място - нескончаема върволица туристи , щракащи апарати , и стотици опитващи се да изглеждат оригинално хора , в причудливи пози , докато ги снимаха че бутат, дърпат, подпират , натискат и подбни издевателства върху кулата. А тя е много наклонена, наистина ...

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение


Пообиколихме, поснимахме , качихме се на моторите и се натресохме на магистралата – то не може всичко да е по план. От друга страна , мислех си , както е казал един велик човек – всичко е относително – за сметка на изгубени пари и гледки, печелиш време – закона си е вселенски – винаги нещо е за сметка на друго. А дали точно така си го смятал, остава в подробностите. Та значи сега бяхме на далавера с времето , загубите не ги мислех, и това означаваше че Франция си е съвсем реална дестинация за деня. Близо до Ла Специя спряхме на една бензиностанция и хапнахме , така и така искахме да видим града, срамота бе да го подминем изцяло транзитно. Купона започна след това – не обичам магистралното каране, защото е досадно, но магистралата след това нямаше много общо с представите ми за такава – в общи линии където не бе на пилони , се намираше под планини и скали – тунелите следваха един след друг. Страхотни гледки, и много завои – удоволствието от карането не се губеше.

Изображение

Изображение

Отбихме се на първата отбивка за Генуа, трябваше да заредим, и имахме удоволствието да преминем по целия крайбрежния булевард, който е на пилони. Града ми се стори много красив – някакъв микс от Венеция, Флоренция и Сан Марино имаше в архитектурата и разположението. След импровизираната почивка , отново през тунели и чудни инженерни пътни съоражения поехме на запад.
Едва ли е изненадващо , но наистина това се оказа изключително красив и натоварен маршрут. Между Империя и Сан Ремо попаднахме в задръстване, което съм виждал само по телевизията – гледаш няколко ленти , и безкрайно количество МПС та напред, сякаш грижливо подредени от някой любител на тетрис , почти без пролуки. Отначало висяхме в трафика, понеже си нямахме идея за какво става въпрос, но като видяхме че един мотор мина, лавирайки между колите, не се поколебахме да го последваме.

Изображение

Изображение

Със стърчащите на страни куфари това си бе хазартно и изморително занимание – все едно си на полигон, краката настрани, полусъединител, ляво-дясно , пълзиш и псуваш. А всички останли псуват теб поради други причини... В тунелите направо бе сюреалистично – на неоновата светлина и стотици коли на фарове, повечето с работещи двигатели заради клматиците, се почуствах като в научно-фантастичен филм. Викам си – мамка му , все ще свърши някъде – това първият един час. После толкова ми писна, че даже леко вдигнах скороста с около половин - един км/ч, и започнах да си се рея ва банк – колко коли ожулих незнам, последно обърнах огледалото на един кемпер с рамо в края на безкраен тунел, докато си влачех крака по стената вляво от мен за опора. До като почивахме, преди да се гмурнем в поредното подземие, се заговорихме с един тираджия , нашенец.

Изображение

Оказа се от Видин.. колко е малък света.
В крайна сметка видяхме и причината за цялата каша – бус обърнал се на пътя в тунел, и разпилял бутилки с течност, надявам се не бира, и за това пускаха коли само в едната лента.

Изображение

Слязохме от магистралата в граничния град Вентимиля , според Емил имало хубав къмпинг, нещо бяхме поизчерпали силите. Всичко изглеждаше красиво, вече бе привечер, мястото бе хубаво, и се отправихме към къмпинг Рома. За малко да останем, но рома, който държеше къмпинг Рома, се държа изключително нетактично, за изнервеното ни състояние. Питам го колко е нощувката – 18 Е. Не е проблем, казвам, има ли басейн ? Отговора бе – ако не ви харесва , на 4 км има друг , и ни отсвири, засегнах го. Емил вика – аре да ходим. Момент – отговарям. Вадя една цигара , подпирам се на мотора и си пуша, наслаждавайки се на почващия да показва нервност субект. С още по голяма наслада се разходих до масата и угасих фаса в чистия пепелник. Дори мислех да завъртя един кръг преди да тръгна, ама , от мен да мине, все пак в пътуванията търсех красотата...
И я намерих, си мислех , докато карахме по крайбрежието на Лазурния бряг – границата с Франция е на нещо като мостче , с едни скали от дясно, личи само по табелата – населените места нямаха разлика.

Изображение

Пътя се вие във всички посоки, море , скали, хубави градчета, разцъфнали дървета и цветя, на фона на залязващо слънце...
Не след дълго странен номер на странна кола ми привлече вниманието – засричах, и , нямаше грешка -pricipale de Monaco . А , да колата беше някакъв стар Ягуар, кабрио , при нас не ги карат ...
Монако – най-гъсто населената , но пък микро-държава, с площ колкото родопска махала, но за сметка на това привлекателно място за най-богатите , поради далновидна, явна и непроменлива политика. Ще го оставя за другия ден, сега само се опитах да спра на едно място да снимам, но излъскан полицай в ботуши и почти парадна униформа ми подейства възпиращо, и понеже спирането почти навсякъде е забранено си продължихме по пътя , зяпайки наляво и на дясно. В един от множеството тунели, настилката беше от нещо блестящо , асфалт „Сваровски” може би, а в друг ме блъсна силна миризма на парфюм – или ги ароматизират, или от многото кабриолети с гелосани господа и напомпани дами се носеше това ухание.
Както и да е, излязохме от ъндърграунда, и ... магистрала А8 за Ница. На тола – автоматично плащане – едни фунии като баскетболен кош в които мяташ монети , или банкоматоподобни устройства, гълтащи карти или кеш. Нямаше какво да сложа в кошчето, спрях, извадих и сложих кредитна карта. Бариерата не мръдна. Повторих операцията три пъти, с трите различни , които имах – ефект никакъв. Кеша ми бе някъде, където не се сещах, за това избутах мотора напред и настрани, да не преча, обискирах се, и прежалих една банкнота. Черната кутия я погълна, но бариерата не мръдна. Емил ми даде монети, и те изчезнаха без видим ефект. Тъкмо почнах да съжалявам че не си нося инструменти, да им покажа аз ... , и дотича една госпожа. На отличен фенски ме попита има ли проблем , предполагам, но комуникацията не потръгна, щото не я разбирах. Разръкомах се че съм обран, измамен, възмутен, огорчен , и не мога да продължа, та тя ми показа да мина отстрани. Минах, зазвучаха сирени ... . Чак в Италия разбрах защо е така, или поне си мисля. Има си камера, която докато плащаш, снима, за да определи размера и вида на МПС то, и спрямо това те таксува. Аз си бях преместил мотора обаче, и нямаше обект, което не попречи на ми конфискува банкнотата – за всеки случай, както се казва.
Къмпинга на Емил бе в Ница. Е, от другата страна, и някъде малко по встрани , но какво от това – час мотаене нагоре – надолу по ГПС а му , не е нещо ново, почнах да свиквам...
Обаче го открихме ! Малко преди девет, тържествено нахлуваме и спираме на рецепцията тежко. Зад гишето лелка с неопределена възраст повдига очилата си и пита нещо с характерен тон и отегчена физономия. Това май е повсевместно – аз го наричам „Синдром на жената зад гишето”, а до тогава си мислех че само при нас е разпространено.
-Ин инглиш , плийз – плахо се прокашлям аз.
Лявата вежда се повдига, устата показват леко презрение. Не трепвам. Нямах сили вече...
Уточняваме някак си, че сме за два дни. Цената не разбрахме, за сметка на това нямаше как да не разберем останалото – правилата железни – в девет се затваря портала, в седем се отваря. Държи се на тишината и спокойствието. Вади карта и монотонно ни изрежда:
-Ние сме тук – кръг с химикала. Вие ще спите тук – кръг с химикал. Тук е тоалетната – кръг с химикала... и т.н. Чудех се как не се е сетила да го направи с блок-схема.
-А има ли нещо за ядене – опитвам се да я омилостивя.
-Не! Ето телефон, ако искате си поръчайте пица от града! Ще ви я доставят.
-А ... – мамка му, пак консерви си помислих.
Прибра ми паспорта, и понеже току що бе минало девет , хлопна гишето, и отиде да заключва портала, оставяйки ни на светлината на кафе автомата. Ориентирахме се по картата и намерхме мястото си – не ни хареса и заразпъвахме гузно на два метра от него, оглеждайки се боязливо за цербера. Емил ми вика :
-Сигурно е бивша военна, а?
-Бе по скоро от легиона, или от съпротивата – отговарям аз. В крайна сметка я кръстихме „Гестапото”, макар, че като че ли не бе толкова възрастна , да е хванала и оня период. Оправихме до колкото можахме местата за спане , после отидохме да хапнем на една маса, която преместихме до кафе автомата, заради дискретното осветелени, друго нямаше, и си организирахме вечерята. Дълъг ден си беше, мамка му... Предложих на Емил да станем рано, и да идем до Сен Тропе утре. Не се нави.


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 19 Окт 2015, 08:42 
Offline
Полковник
Полковник
Аватар

Регистриран на: 07 Дек 2006, 13:15
Мнения: 1434
Местоположение: Sofia
много хубаво, все едно и аз карах с вас, момчета...

_________________
K1200RS


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 08 Ное 2015, 15:52 
Offline
Полковник
Полковник
Аватар

Регистриран на: 03 Яну 2005, 18:07
Мнения: 1795
Местоположение: Видин
Алармата на телефона звъни настоятелно , но тъй като знаех че събуждането ще ми е трудно , и можех да го игнорирам, предвидливо го бях скрил в каската, сложена в другия край на палатката. Надигнах се уморено , тялото ме болеше , спеше ми се, а в съзнанието ми настоятелно звучеше глас от второто ми аз – „Ти не си в ред, що не се наспиш... а? „ . Игнорирах го , и бавно изпълзях от палатката – часа – 6.30 ...
Бях си наумил да пия кафе в центъра на Сен Тропе днес, и нямаше сила която да ме спре. Разстоянието малко над 100 км, но по слухове знаех че се изминава бавно , защото пътя е много натоварен, а и бе туристически сезон. Облякох се по леко , с дънки и джърси, времето се очертаваше да е прекрасно и зачаках да отворят портала, което се случи точно в 7. Слушайки равномерното похъркване от Емиловата палатка , се изкушавах да лисна една чаша вода вътре и с подобаващ бърнаут да напусна къмпинга – егаси колко ми се спеше наистина.
Не си взех ГПС, разчитах да се оправя и така, по интересно е някак си. По безлюден булевард, целият в разцъфнали магнолии се спуснах до изхода на града и се насочих на запад, старателно избягвайки табела с надпис А8 , водеща за магистралата.

Изображение

Малко отклонение – ще се опитам да дефинирам понятието моторгазъм , което най-точно описва усещането , което започнах да изпитвам след малко. Това е онова магнетично сливане, докато караш мотор, на спокойствие, удоволствие, вътрешен мир и наслада, докато всичките ти сетива в синхрон попиват заобикалящата действителност, прехвърляйки те от мечтите ти обратно в реалността, без рязка граница между тях. Сбъднат сън, дежаву .
Пътят по Лазурния бряг е уникално красив, едва ли съм първият който го казва. В ранната сутрин, слънцето бе невисоко на хоризонта на морето, температурата малко над 20 градуса, а движение на МПС та нямаше никакво. Тук там холивудско изглеждащи мадами с клинове и с плеъри в ушите правеха джогинг, тръскайки фитнес тела, а самотни колоездачи въртяха педалите мързеливо.

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Нещо като надземно подводно селище в Мирамар.

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Така си представям нещата след пенсия...

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Пътя се вие по брега на морето , като се спуска и изкачва, между скали, разкошни вили и имения, както и малки селца и градове, във въздуха се носи миризма на море, окосена трева , разцъфнали цветя и дървета, редуваха се палми и иглолистни... Спирах на няколко места и просто си стоях безмълвно, макар че ми се искаше да крещя.
Табелите се сменяха, четях имена , уж познати и всъщност толкова нови сега за мен – Антиб, Кан, Фрежу, Сент Максим – спирах съвсем за малко , колкото за усещането че съм там – общото впечатление е за красиви градчета, устроени по общ план – с булевард около морето и паркова зона, а в ранната сутрин изглеждаха спокойни места, но тъй като са туристически , сигурен съм че това около обяд и вечер се променя коренно.
Неусетно стигнах Сен Тропе – намира се на брега на едноименния залив, който се обикаля, и е малко странно че фактически е със северно изложение. Ако се пита някой, защо точно това си избрах за крайна точка на пътуването, нямам специален отговор. Дори когато споделях с баща си къде мисля да ходя , той ми каза – „То това си е едно село по техните стандарти...”. Може би защото когато чуя Франция , в съзнанието ми изниква спомена за филмите с Луи дьо Финес, може би защото това ме връща в едно по хубаво време, в детството...

Изображение

Изображение

Сен Тропе е с население малко над 5 000 души, освен с туризъм , земеделие и търговия с друго май не се занимават, убеден съм че знаят защо и си имат основателна причина за това. Към входа на града вече имаше задръстване, но с мотор не е проблем да се провираш, и скоро се озовах на центъра – всъщност с почти нищо незапомнящ се – паркче с макадамова настилка и фонтан, безплатен паркинг за мотори разбира се, кафенета и магазинчета наоколо. Паркирах и въоражен с апарата тръгнах на разходка. Спуснах се към пристанището, по приятни тесни улички с кафенета и бутици, и се разходих около морето. Ако нещо може да се мери с Монако по АкваЯхтПарк, то това е Сен Тропе – всякакъв калибър лукс , вкус и снобария, подреден в нескончаема редица, а за капак предния ред си бе отреден за мотопарк, с подобаващи двуколесни. Чак се зарадвах че си оставих мотора горе, щяха да ме вземат за клошар ако се бях наредил и аз, а нямах дори надуваема лодка .

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Селфи на фернска витраж ;)

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение


Поснимах тук-там , минах покрай полицейското управление от филма, за съжаление бе в ремонт, и се върнах в центъра, да сложа точка на плана си , и да отбележа половината изпълнение – намерих най-луксозното на вид заведение , разхвърлях си нещата по масата, и си поръчах кафе и фанта на зализания келнер, който ме гледаше малко странно.

Изображение

Отпивах леко от горчивата течност, пушех, наслаждавах се. С течение на годините , установих за себе си , че времето започва някак си да тече все по бързо, а именно моменти като този изпълваха спомените ми със съдържание.
Някъде около обяд бе станало, платих си сметката , за изненада на гелосания ( 12 евро), събрах си кротко нещата и се затътрих към мотора. Трябваше да взема хляб и бира, уж по пътя, но се самоизненадах , като напазарувах от центъра на най-скъпия град в района – майната му, казах си, то като се замисля че може тоя живот да ми е последния...

Изображение

Почешах Пухър зад ухото, стори ми се че и той е доволен, запалих, врътнах прощално кръгче и се отправих към изхода – задръстването вече бе факт. Провирах се тук там, следвайки примера на моторизираните колеги, а тия със скутерите бяха най-нахакани. Не знам- ако с подобен стил на каране се опита някой да шофира в нашата държава, не му давам повече от 30 мин... По обикновен двулентов път, с нескончаема редица коли , се кара по осевата. Проблема идва тогава , когато няма видимост, а и отсрещните мотори карат по същия начин. След час лавиране, си избрах един с „МотоГуци”350, и се лепнах за него – такова каране съм убеден че няма да повторя – гадината караше като на ГП, а аз любопитен, викам си „я да видим кой е по прост...”, смъкнах една скорост на долу, в последствие още две, че оня се амбицира, и играта започна. Чудех се по едно време дали ще имам възможност да извикам „Алах акбар” , преди да се размажа в някоя кола или каравана, или ще си ида зян. Адреналин на талази, но пък темпото с което се прибирах, бе по добро от това на идване – ще ми се представляват някакви малолитражки – как пък не. Изпреварих го, то е ясно.
Бях си набелязал една сграда в Ница, по която се ориентирах за завоя към къмпинга, и скоро бях там. Емил баровски бе обсебил басейна , и явно се чувстваше добре и отпочинал, дори с лек розов тен. Аз се чувствах само добре.

Изображение

Изображение

Извадих бирата, седнахме на нашата си маса, и хапвайки , между друго решихме да врътнем следобяд един от най-известните проходи – Кол де Тюрини. Що па да не го врътнем...


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 19 Ное 2015, 10:48 
Offline
Полковник
Полковник
Аватар

Регистриран на: 03 Яну 2005, 18:07
Мнения: 1795
Местоположение: Видин
Решението за следобяда бе взето, но преди да тръгнем, се насладих на половинчасово къпане в басейна.

Изображение

Изображение

Изображение

Няколко думи за къмпинга – намира се в западната част на Ница, почти извън града, мястото е спокойно , красиво, с много зеленина и добре уредено, а в случая бе почти безлюдно – ние двамата, самотна дама на шезлонг , която четеше книга , и двама влюбено изглеждащи левенти, май даже бяха в обща палатка. Сетих се за Асен и преживяването му в съседство на палаткуващи лезбийки , надявах се да не стана свидетел през нощта на любовна игра или нещо подобно, с герои от мъжки пол. Въпреки че се майтапехме за железния ред , лично на мен „Магали „ ми хареса и го препоръчвам. Все пак, когато легна да спя, няма да ми е приятно някой ненормален като мен да си запали мотора по нощите и да тръгне да се вози на някъде...
Поехме на север, пътя се вие около голяма разливна зона на река Вар, ако не се лъжа, някъде около Коломар пресякохме по мост и продължихме от другата страна. На Ла Везюби заредихме, малко след това бе и разклона към нашата цел.
Преди да продължа, малко отклонение относно региона – невероятно е в рамките на 40-50 км да успееш да се насладиш на море и планина, всичко това опасано с безброй разкошни и ненатоварени пътища –тоя район стана един от фаворитите ми за посещение от типа „базов лагер” и разходки в различни посоки. Всичко което видях да започва с “Col du/e …” ( еквивалента на “Pass”) си заслужава.

Изображение

Пътя към Белведере е в красив каньон, изкопан в скалите, много приятен за каране , а отбивката за Кол де Тюрини е при Ла Болен. Емиловият ГПС твърдеше че до там остават 90 км , аз бях убеден че са десет пъти по малко. Оказахме се прави и двамата, но не виждах смисъл от офертата на електронната джаджа, за това я игнорирахме. Самият проход е известен с това, че е най-атрактивният етап от рали Монте Карло, а някога и Тур де Франс, и определян за един от най-известните пътища. Най-високата точка е на 1607 м нв. Знаех че Солберг го прави за 22 мин, и за това преди да започнем качването се поразкърших, нямаше как да не приема предизвикателството. С 1 час бонус, но , все пак, това ни бе първи опит.

Изображение

Катерим си ние с Емил , въртим се по завоите, цъкаме с език и ахкаме – голяма красота, спор няма. Единствените МПС та които видяхме , бяха мотори , разбира се ГС и... изпревариха ни , караха много бързо, а ние предпазливи, защото реално на завоите нямаше видимост. Тия явно се возеха редовно и знаеха че почти няма движение. Тук-там някой колоездач скапваше пейзажа, но успокояващото бе че задминаваме някого. А и закъде пък толкова да бързаме – удоволствието бе в пътуването.

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Добрахме се до върха в късния следобед , има няколко хотелчета на прохода със снимки от ралито , не е нещо помпозно, там отпочинахме и започнахме спускането. А то не отстъпваше по нищо на изкачването, че на места даже по атрактивно като завои и панорама.

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

След Мулине трябваше ситуацията да стане по лежерна, ама не – завои , чудеса , кеф . Пътя се влива в Гранд Рут де Алпс ( или както там се пише) при Соспел , и завършва подобаващо в Мантон – в общи линии , мисля че всеки сантиметър минат с мотор по тоя маршрут е награда за моториста.

Изображение

Изображение

Изображение

Града е много красив и разчупен, ние се разходихме по крайбрежната ивица, и старателно избягвайки табелите с намек за магистрала, хванахме пътя около морето , който „изненадващо” ни заведе до Монако, на фона на залязващото слънце.

Изображение

Изображение

Изображение

За Монако какво да кажа... инфо има достатъчно. През моя поглед го видях като страшно уреден град, с терасовидно наредени сгради с много зеленина , чисто и скъпо място. Самата процедура по виждането ми обаче протече по нашият си модел – караме си на където ни е кеф, на горе , надолу, по тунели , виадукти, серпентини и подобни, понякога и в кръг. Емил се оплака че ГПС са му направо полудял от толкова подземия и денивелация –постоянно му обяснявал – „Вие се намирате във Монако”, „Вие се намирате във Франция” и т.н... Така докато блокирал. Лека му пръст(силициева) или там каквато рециклация го очаква, гадината мръсна.
Определено за първи път виждах такова струпване на кръгови в тунели, паркинги, магазини , асансьори за МПС и какво ли не –тая държава като че ли половината е под земята, ъндеруорлда приличаше на местно сирене.
Тунела от Формула 1 разбира се го минахме два пъти, щото си е късмет да го нацелиш, после около огромна вила – казино в центъра , от там слязохме на яхтеното пристанище. Ми, к’во да кажа, то ако живееш на такова място , и ако си нямаш голяма лодка ( защо не и самолет) , явно си объркал мястото.

Изображение

Изображение

Позяпахме и там, впечатли ни и магазин „Монако моторс”, ще премълча какво имаше в него, и по крайбрежната алея поехме след един Ролс кабрио, макар че ми се пречкаше, не го изпреварих докато не ми направи място. Това е то , мислех си , ще го запомня, защото като се върна едва ли ще ми се случи. Даже кимнах на зализания господин и дамата вътре – спокойни и усмихнати. Всеки с проблемите си, да се оправят с тоя шлеп, ние си маневрирахме спокойно и най-вече безцелно. В края на алеята започва поредица от заведения, над нея има картинг писта (мини Ф1), там спряхме за последно да обхванем гледката.

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Мърляв тунел с малка табела „Ница” примамливо светеше отсреща, и нямаше как да не се възползваме, защото нещата тук се въртяха единствено около табела „А8” и табела „Всички останали посоки”, не знам чия глава е родила тая гениална измислица, но на нас определено ни харесваше , и винаги избирахме втория вариант.

Изображение

Съдейки по маркировката, нямаше как да се доберем до там, но тя, както знаете, се преодолява лесно, особено с мотор. Веднъж навлязъл в неоновия полумрак се изкуших да навъртя газта докрай, и да изредя няколко скорости докато стрелката на оборотомера стоеше в червената зона – е няма такъв кеф – акустиката в подобни места е разкошна, а рева на Тигъра ми изпълни душата.
Излязохме на панорамния път около морето – през Кап Дай и Сен Жак Кап Фера . И тук пак се почувствах филмово – пред красиви сгради с червени килими и костюмирана охрана , струпани луксозни автомобили , хора с официални облекла, дами по каталог пушещи красиво и всякаква снобария , във всякакъв вид, неща познати ми само от екрана, а сега на една ръка разстояние. Или на един нос – аромата на скъпите парфюми се преливаше и усещаше дори докато карах. Друг свят, наистина...
В Ница влязохме по здрач, и след известно колебание спряхме на един площад („Гарибалди”) да отпочинем, че пак се бяхме надскочили. Мястото бе пълно с хора а сградите еднотипно оформени, стори ми се че част от прозорците са нарисувани – 3д , със светлосенки и арки, и споделих с Емил, а отговора бе:
-Ти си нарисуван – беше се сдухал нещо.
След малко го гледам как се опитва да фокусира и да мълви „ Бах мама му, верно са рисувани!”.

Изображение

Изображение

Интересно архитектурно решение наистина.
Вече по здрач поемаме към базата, ГПС се бе съвзел, (поне светеше), но явно си бе в будна кома, защото вместо да изминем 500 м напред , ни завъртя 5 км бонус докато излезем на нашия път.
По тъмно спираме в криминален квартал на криминална бензиностанция да заредим до горе. Отивам да платя а продавачката ми говори нещо неразбираемо зад бронираното стъкло. Показвам и картата, тя слага терминала в нещо като кутия ( в банките ги ползват) и ми го пробутва чрез чекмедже. Зачудих се за колко време ще довтасат местните GIGN ако си смъкна бонето и изкрещя някой стар комунистически лозунг в микрофона, но предполагам нямаше да разберат чувството ми за хумор, та го спестих, може пък само на мен да ми бе весело.
В девет без пет влизаме в къмпинга , паркираме и се настаняваме на нашата маса до кафе автомата да хапнем, пийнем и насладително да обсъдим деня. Докато си говорехме ,покрай нас мина четящата французойка с кръшна походка и произнесе:
-Бон соар...
Емил със светнали очи ми вика:
-Доживях французойка във Франция да ми каже това...
Аз се смея , но не казвам какво ми дойде веднага на ум. Всъщност си мислех „ Внимавай да не чуеш същото на ушенце, докато си легнал в палатката , но гласа - мъжки...”, визирайки нежните еднополови създания в съседната нам палатка...


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 22 Ное 2015, 18:39 
Offline
Полковник
Полковник
Аватар

Регистриран на: 03 Яну 2005, 18:07
Мнения: 1795
Местоположение: Видин
Тази сутрин си позволихме да се наспим, реално днес обръщахме посоката на пътуването и се отправяхме обратно. Къпане, закуска, събиране на катуна – стандартни занимания, без бързане. Времето отново чудесно, така че целта – другите Алпи , някъде над средна Италия – не изглеждаше проблемно достижима. Чисто транспортен ден, който Емил бе решил да разнообрази с минаването на прохода Тенда ( или Тенд, Тенде).
На рецепцията платихме по 13 евро на ден, което бе най-евтиното къмпингуване до момента, лелката ми изрови паспорта трудно, и подписах касов ордер, на който почти по детски смешно бе опитала да напише името ми на кирилица, за сметка на това установих че съм от Белгия, според документа.
Поехме по добре познатата от табелите магистрала А8, която пресича Ница. На ТОЛ касите имаше опашка, гледам – последните две празни, а около тях голяма тълпа с плакати . До като се чудех на къде да се ориентирам , явно и групата ни забеляза и заръкомаха подканящо да минем през отворените пунктове, бариерите бяха вдигнати. Потеглихме леко натам, и анализирайки ситуацията , стигнах до заключението, че явно е някаква стачка. И така под бурните аплодисменти на много хора и воя на сирена, преминахме като на парад през пункта за плащане. Дано да сме изглеждали добре , понеже там има доста камери, и ако евентуално получим снимка, вероятно ще ни е доста скъп спомен , във всякакъв смисъл.
Слязохме от магистралата на отбивката за Ла Трините и поехме към Соспел и италианската граница. Страхотни пътища с много зеленина и няколко поредни прохода, които въпреки че не са прочути като Кол Де Тюрини например, не мисля че отстъпват с много като атрактивност и красота.

Изображение

Мацката я нямаше, за това снимаха със зум

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение


На Кол Де Брюи спряхме след едни серпентини на върха, има малко хотелче, хапнахме и се насладихме на кафе и хубава гледка, изпънали се в шезлонги.

Изображение

Изображение

До набелязания Тенда трябваше да е останало малко. По информацията която имахме , до горе няма асфалт, кара се по макадам, на върха се намират разни стари военни съоражения , с гръмкото име Форт Централ, не било за изпускане. Ще проверим .
Минахме едноименния град, и не след дълго се озовахме на голяма опашка от коли. За преминаване имаше само един тунел, в момента правят и втори, и движението е само в една посока, регулира се със светофар. Понеже ние нямаше да ползваме тунела , се прередихме и попаднахме на една строителна площадка. Прохода бе затворен...
Е, не, не може така. Оставих мотора и тръгнах да търся как бихме могли да минем. Двеста метра по нагоре намерихме трима работници, полегнали на сянка. По десетопръстната разговорна система и малко ръкомахане обясних че искам да минем. Не можело, ама не разбрах защо. С леко бръмчене обяснявам че сме с мотори, и тогава единия се светна – „Con moto?”. „Си!” – кимам аз. „Eee, con moto SI!” . И SI e*a мамата... , но за това – след малко.
С лек тръс стигаме моторите, палим, заобикаляме купища пръст и се озоваваме пред ограда с портал, слизам и я отварям колкото да минем, после затварям, и поемаме по желаният път.

Изображение

Изображение

Общ изглед, тия неща ги видях после чак...

Изображение

Изображение

В началото всъщност не бе много зле – полуразрушена асфалтова пътека, но все пак – бива. Завоите следваха един след друг, изцяло обратни и на почти еднакво разстояние. Скоро настилката изчезна и започна типичен балкански маршрут. Катерех си на горе, а скоростите като метроном отмерваха отсечките – 1 ва – завой – 2 ра , 1 ва – завой и т.н... Тук-там леко дрифтене. Стана ми чудно по едно време, от къде го изкопа Емил тоя проход, аз и не знаех къде отивам в случая. Оказа се на 2000 м н.в...

Изображение

Изображение

Не след дълго дърветата изчезнаха и се откриха невероятни гледки наоколо, а малко преди виждащия се форт спрях да снимам Емил, който скоро мина , но пък спря малко по нагоре. Качих се на мотора и потеглих по него като се чудех какво прави, и гледам спрял пред едно срутище камъни насред пътя- вдясно скали, в ляво пропаст. Егаси – че ние почти бяхме стигнали. Скалите бяха умишлено струпани, за да не може да се минава, а отстрани имаше малко място изглеждащо лесно преодолимо. Викам му – ще пробвам да мина, остават 200 м до превала, срамота е да се връщаме. Той – ще те снимам с камерата, току виж излезе нещо впечатляващо- падане или нещо подобно... Прицелих се някак си , и с повечко газ закатерих препятствието, предната гума мина , но мотора остана заклещен в скалата между нея и защитната тава.

Изображение

Изображение

Ентусиазирано се захванахме да местим мотора, свалих куфарите – но не - няма мърдане. Тигъра се бе превърнал в Слон. Какво ли не опитахме , без успех. Продължавах да си инатя, но Емил ме спря с основателния аргумент, че и да прехвърлим моя мотор, неговия е с пластмасова тава, така че е безсмислено. Нямаше какво да кажа освен – „Спирай камерата”. То и без това 15 минутния клип, като изключим първата минута, съдържаше само излишно напрягане, псувни и други нецензурни изразителни средства. Ми гадно е, подобна каменна купчина, като карам офроад, преодолявам без да се замисля и да я отбележа даже, а тук се оказва непреодолимо препятствие.
Форта се виждаше на скалите отгоре и малко вдясно, така че заявих на Емил че тръгвам натам директно, а той на мен – че съм луд, и си хвана по пътя.

Изображение

Катеря си аз, мърморя си , яд ме , почнах да се задъхвам. На едно място се пързолих, но чим трева ме спаси – щеше да е интересен казус да се пребия пеша в планината, тръгнал на мотопътешествие. По едно време толкова се скапах и останах без въздух, че полегнах в една ниша, кръвта пулсираше в главата ми, направо ми прилоша.

Изображение

Е добре де, мамка му, мислех си, да оставим преебавката с тоя път, ама що за мотивация трябва да имаш, да търчиш и катериш тоя баир, с пълно бойно снаражение, а отгоре да стрелят по теб с каквото сварят. Аз на последните 100 м останах без душа, и в това състояние можеше лесно да ме пребият с камъни или снежни топки , в зависимост от сезона. Или примерно успея да излавирам тия последни метри до форта, гарантирано там може всеки да ме довърши с шамари, не нещо по сериозно. Ако не им се занимава, може да ме оставят да обикалям около рова, гледайки многометровите стени на крепостното съоражение примерно. Явно не вдявам военното дело, или накратко казано моето мнение – войната е глупост.

Изображение

Изображение

Изображение

А тук се вижда моментното ми състояние...

Най-бруталното от всичко обаче бе. че от другата страна (от към Италия) си има асфалтов път, едно семейство си правеше пикник, малко по надолу видях и няколко коли. Всеки сам си избира пътя, това е голяма истина, нашият винаги е по труден и интересен...
Обиколихме , снимахме, на връщане предпочетох да сляза по пътя.

Изображение

Вървя си аз надолу, и срещу мен се задава мотор, ГС , с куфари. Ченето ми увисна, и се усетих как сменям боята рязко. Или тоя отсреща бе Травис Пастрана, или ние пропуснахме нещо съществено. Огледах го отвсякъде, чист екип, няма една драскотина по мотора, и амбицирано си викам – само да стигна до моя мотор, и ще мина директно през скалите. След завоя още три подобни мотора – КТМ и ГС и... да, ама оказа се че се връщат, щото чух единия как псува - това не може да се обърка, на какъвто и език да е - не се и опитаха да преминат. Олекна ми.
Надолу слязохме сравнително бързо, Емил настояваше да намери оня работник, дето ни посъветва, за да го посъветва. Нямаше обаче работници, и по това съдя че скоро по тоя проход няма да се кара нормално.
На тунела чакахме 30 мин, дълъг е над 3 км, тесен, и вътре е адски студ. Веднъж преминали го , вече сте в Италия – района около Лимоне Пиемонте ми се видя изцяло курортен, и леко дъждовен, за това си навлякохме дъждобраните. След леко объркване около Кунео+ лек дъжд, дало ни възможност да видим красивите гледки по Италиано-Френската граница, излизаме на магистралата , целехме се в посока Милано , от там да имаме отправна точка към алпите. Мотаенето около форта ни отне доста време, и не се знаеше до къде ще стигнем. Магистралата през Алба не е готова, и там обикаляхме яко, пресъздавам случката според Емил – „Гледам на ГПС а – Асти – 59 км, след малко 57 км, после 64 км..., бах мама му , въртим се в кръг!”. И пак според него , тук е бил най-скъпия завой в живота му – след излизане от ТОЛ пункт, завъртяхме 700 м, и се натресохме на друг, на който платихме още 70 цента – не ни стана ясно защо, но имаше полиция, и не задълбочихме проблема.
Може би е съвпадение, но някъде след моста „Sera”, и отбивката за град „Govone”, миризмата стана нетърпима – торенето с естествена тор е добра практика в земеделието, но пък не е приятна за обонянието.

Изображение

На Розано слязохме от магистралата, след доволно интересно преживяване, което няма да споделя , поради противоречивостта му , и тръгнахме по нещо като оклоловръстно на Милано. Тоя тип пътища са осеяни с дами в предизвикателни дрехи , тук интересното е че пейзажа почерня рязко , което не ме притесни много – с черен тигър, сред черни пантери няма как да се почувствам неуютно, Емил да му мисли...
Явно не е мислил много , защото преди Монца някъде, закова пред доста луксозно изглеждащ хотел, предполагам умората му бе дошла в повече. Спряхме на паркинга, и се отправихме към рецепцията. Учтив господин ни уведоми за условията и цената , направи ми впечатление че е по скъпа , от изписаното в тефтера пред него , но виждайки периодите в които са наемани стаите - за по час- два , схванах ситуацията.
Искахме стая с две легла – „Но проблемо..” , интернет и закуска, връчи ни ключовете, разтоварихме моторите и се качихме на етажа. Влизаме в стаята и ... виждаме разкошна спалня, мечта за всеки друг случай, с изключение на конкретния, с червени сатенени чаршафи и огледала на всякъде. Ебаси, да спим в скъп бардак, при положение че си плащаме точно и конкретно за да спим, и да ни причинят това. Емил измъчено промърморва:
-Заклевам се , не съм си представял някога, че ще платя толкова пари в хотел, за да спя в едно легло с мъж!
Аз също...
Разхвърляхме багажа, дрехите изкарахме на балкона да се от миришат от потта, макар че съдейки по аромата на вън, ефекта щеше да е спорен. Още нещо интересно , използването на обществен интернет в Италия не е анонимно по закон, така че за достъп до две устройства трябваше да искаме втори акаунт. Условията бяха много добри, спор няма, тук се и избръснах , ползвайки самобръсначката , купена от Босна. Поинтернетствахме малко , приказки, хапване и ... сън.


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 23 Ное 2015, 17:46 
Offline
Полковник
Полковник
Аватар

Регистриран на: 03 Яну 2005, 18:07
Мнения: 1795
Местоположение: Видин
Ей го и на Емил видеото.

https://www.youtube.com/watch?v=SZoDPPanPWM&feature=youtu.be


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 24 Ное 2015, 12:34 
Offline
Полковник
Полковник

Регистриран на: 24 Яну 2007, 21:20
Мнения: 2081
Местоположение: с. Алваново, Ескиджумайска околия
На Емил видеото плюс на двама ви писанията и става ехееее...да му потекат на човек лигите! :mrgreen:

_________________
http://foriunderground.blogspot.bg/
Alvanovo motors - "Сам съм си клуб, сам съм си президент!"


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 01 Дек 2015, 14:35 
Offline
Полковник
Полковник
Аватар

Регистриран на: 03 Яну 2005, 18:07
Мнения: 1795
Местоположение: Видин
Поредната сутрин, далеч от дома , се очертаваше да е по-приятна от обикновено. Душ, заредени електронни джаджи, привеждане на някакъв ред в багажа без тъпчене и слънчево време. Към всичко това добавихме и обилна закуска на шведска маса, нямаше хора, хотела бе профилиран в друга насока, и нахранени до пръсване , поемаме на север. Целта за деня – два емблематични прохода в Алпите – Гавия и Стелвио, и още доста знайни и незнайни, а каране до където ни завари вечерта, с надежда да е в Доломитите. През засукани пътища, избягвайки магистралите, стигаме до Бергамо от там около езерото Изео ( приятно и красиво място) хващаме за Ponte di Legno. Пътя е хубав, на едно място е толкова сгъчкан с тунели , направо не му завиждам на някой с ГПС, ако търси отбивка , а такива имаше – след 1 км подземие примерно, на 30 м след това кръстовище и пак тунел, всяко тамагочи би се объркало с ориентацията.
Ponte di Legno е красиво малко градче, сгушено в долина между планински масиви.

Изображение

Изображение

Седнахме в едно кафене да починем , позяпахме наоколо и поехем към прохода Гавия, който започваше от тук. Кодовото му название според италианските означения е SS300. Пътя е тесен, еднолентов, започва с изкачване в гора, има и един тунел, пресича билото и се спуска на север към Бормио, пресичайки националния парк Стелвио. Теоретически трябва да е забранен за по-големи МПС та от мотори, но тук там се разминахме с кемпери, а на спускане срещнахме цяла колона ретро военна техника, вероятно поход на фенове. Настилката на места не е много добра, но определено си заслужава да се мине.

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Никой да не ми пипа консервата!

В Бормио спряхме на една пейка, а усещането бе , все едно сме на мотосъбор. Имам чувството че докато почивахме, минаха хиляди мотори, жителите на града предполагам са свикнали с това, все пак тук бе отправната точка за може би най-титулувания проход в Алпите - Стелвио. Докато се чудех на този панаир, си дадох сметка , че всъщност не знам кой ден сме, но има голяма вероятност да е събота или неделя, което обясняваше това многолюдие – хората така си прекарваха уикенда, което е логично с природните дадености наоколо. Впечатляваща гледка бе спускащ се колоездач, който профуча поне с 60 км/ч , и взе завой на центъра, сред цялата тая гмеж , само вдигайки ръка като за поздрав. Със сигурност има сериозна застраховка.
По пътя изобилието от мотористи си остана впечатляващо, а гледките – уникални. На най-високата част (2757м) има заведения , и от там се открива гледката към северното спускане, познато на всички от снимките, швейцарската граница е на 200 м. Странно е усещането , пътя е изграден преди почти 200 години, а изглежда сякаш е правен от съвременен дизайнер, и то много добър.

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Не се бавихме горе, тъй като бяха започнали да се струпват облаци, по пътя надолу заваля леко дъжд. Разминахме се даже и с автобус – малък, но – автобус... Имаше и коли, предимно супер спортни , и определено мога да кажа, че звука на 12 цилиндрово Ферари е завладяващ. Като любител на карането, мога само да съжалявам, че нямаме подобни пътища в България, пътя до язовир Калин в Рила например, при желание от държавата би могъл да се превърне в чудесна атракция, а сега е офроад участък , със затихнали функции...
На разклона долу хванахме за Мерано, шосето се вие в равнина, отляво и отдясно са изцяло овощни градини, повечето – ябълки, а след това свихме към Болцано. Самият град някак си ми прилича на Сигишоара в Румъния – природа, разположение. Решихме да спим там, вече бе станало сравнително късно, разделихме се да търсим хотел , но цена под 100 евро нямаше, има и къмпинг, също скъп. Интересното е, че почти всички са немско говорящи, надписите първо са на немски, а после на италиански. В центъра спрях пак за хотел – имаше една единствена свободна стая – за 5 човека, но трябвало да платим всичките легла – 200 евро – странна логика, офертите от преди вече започваха да ми се струват приемливи. От там ме упътиха към хостел наблизо. Влизам и се насочвам към рецепцията, до мен две млади дами с огромни раници, отстъпих им място кавалерски и зачаках чинно. Взеха си те стая, и с моя немско-италиански поисках същото. Но...
- Найн, това беше последната свободна.
Опитах се да запазя самообладание, макар че си представях вече как ги натъпквам ония двете в раниците им и им тегля по един шут. Трудно е да бъдеш джентълмен в днешно време, мнозина вече се отказаха...
Излязох , обясних ситуацията кратко на Емил , качих се на мотора и потеглих, явно ще търсим къмпинг. Спряхме да видим ГПС са, в нещо като гето, поне аз не видях по светлозелени наоколо. Най-близкия в нашата посока бе на около 30 км, в Чиуса, това е подхода за Доломитие. Има и магистрала успоредно на пътя, но тя е на пилони. Асфалта бе с много интересен кафяво-червеникав цвят, по пътя спирах на още едно място за хотел, без успех, и в крайна сметка попаднахме на търсения къмпинг „Gasthof Gamp”. Приятно и подредено по немски място , с добра локация и условия. Студено-учтив персонал, интернета бе със същите изисквания като преди – срещу лични данни и код, плаща се на час, имаше и магазин със сносни цени. Ние си взехме бира.

Изображение

Изображение

Разпънахме почти по тъмно, хапнахме, взехме си още бира. Май не можахме да я изпием цялата, хвана ни много бързо , завряхме се в палатките и приключихме този ден доволни.


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 01 Дек 2015, 14:53 
Offline
Полковник
Полковник
Аватар

Регистриран на: 03 Яну 2005, 18:07
Мнения: 1795
Местоположение: Видин
Събудих се сравнително рано, времето отново се очертаваше да е разкошно, намерих полупразна бутилка бира, но се въздържах , и отидох за кафе. Взех няколко закуски и хлебчета, както и едни странни питки, за които ще спомена по късно. На общия фон на скъпотията в региона, цените в къмпинга бяха прилични, на горната тераса имаше и басейн, с малък смешен робот, който пълзеше по дъното и го почистваше. Емил вече бе станал, и отиде за нова порция кафе, докато аз започнах да си опаковам нещата. Наоколо имаше предимно кемпери, а до нас палатка с размерите на панелен хол, пред нея седнал мъж, с безизразна физиономия, дъвчеше яйце, без да помръдва, загледан в отсрещния хълм. Погледнах и аз – нищо особено – два-три замъка на върха, църкви, стръмни зелени ливади с поливна система и някакви старинни къщи.

Изображение

Изображение

Изображение

Според Емил, съм нямал идея на къде ще ходим, но плана вече бе в главата ми, след кратък поглед върху картата – поемаме на изток! Все пак, това са приказните Доломити...
Асфалта отново бе със същия особен цвят – много добра настилка и страхотно сцепление, първият чекпойнт – Selva di Val Gardena. В далечината се показа скален зъбер , от характерните за Доломитите образувания – нещо като Аризона, но по-мащабно, по-зелено, и по-планинско, предвещавайки какво ни очаква като гледка за напред. След населеното място пътя се разклонява, като фактически описва кръг около масива на връх Piz Boe, и на където и да хванете няма да сгрешите. Не следях кои точно пасове минаваме, ще спомена тези които ме впечатлиха и запомних.
Първият , и изключително красив е Пасо Села. От него се откриват страхотни гледки наоколо, в далечината се виждат Мармоладите ( сладко име...) , за съжаление бе и най-мръсен. От колездачите, поради естеството на заниманията им, очаквах само да задръстват проходите, но не и да ги замърсяват с хиляди опаковки с надписи енерджи-нам кво си... Температура на въздуха 25 градуса, слънце и красота.

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Харесах си едно готино кабрио с надпис Триумф и се лепнах на него да го снимам. Млада изискана дама учтиво ми се извини , и ме помоли да се дръпна малко за нещо . След снощната случка, кавалерството ми бе доста накърнено, но все пак се подместих, тя влезе в колата , взе нещо от жабката, отдръпна се и каза – „Заповядайте!”. Простих и.
Спуснахме се от прохода, и хванахме в ляво , за Пасо Пордой. Ако за предишния мога да кажа че е най-красивият според мен, за този твърдя че е най-добрият за каране, не само возене. Сравнително широк, с хубави виражи и добра видимост, усетих се че добавих поне 1000 оборота на двигателя към стандартното ми реене по завоите. На превала има хотели, в далечината се вижда и лифт станция, най-вероятно има ски писти наоколо.

Изображение

Изображение

След Араба, в посока Кортина д’Ампецо, спряхме до реката на един каменен мост да хапнем. Извадихме остатъците от храна , и моите две „питки” от сутринта. Според надписа , който разчетох, трябваше да са прясно изпечени коледни такива, но може би се е отнасяло за предишната коледа. Това нещо, с формата на фризби, и както се оказа в последствие – със същия вкус, нямаше отхапване. Емил изтърва неговото , предполагам от удивление, докато ме гледаше как упорито се мъча да сдъвча парче, а то падна на камъка и се счупи. Не камъка, питката се счупи, макар че звука бе като от трошене на порцелан. Дали пък не ядяхме някой традиционен местен сувенир с формата на хляб се зачудих чак...
Отново на моторите, продължаваме към Пасо Фалзарего . Тъкмо започнахме изкачването и попаднахме на колопоход, тур някакъв. Влачим си се на първа, в колона от мотори, понеже имаше полицейска кола , която караше отпред , и не ни пускаха, но по едно време спряхме, то си бе изтезание. Изчакахме половин час и пак тръгнахме , но застигнахме същите малко преди върха и отбивката за Пасо Валпарола. Невероятно стълпотворение от колелета и мотори. На едно място, тъкмо бях спрял, усещам мощен удар , обръщам се и гледам Емил със странна физиономия и облещени очи. Нямах време да го питам какво става, че щях да падна, и продължих на горе, превала бе близо. Спирам там , и го питам какво му става, а той – „Ами не видя ли , мамка му , %€*(()€%$, ...<*€%№@§, щях да загина... ще го убия тоя... „ и т.н. Понеже не говореше свързано, ще пресъздам филма в който бе влязъл.
Спира той в края на шосето ( отдясно е пропаст, в ляво скали) , и тъкмо да потегли, един с колело изпищял че го бута, и за да го предпази се накланя на дясно, ама там няма на какво да стъпи, и едва удържайки мотора с кански рев и странна маневра ми изкъртва левия куфар. Следва идейно и детайлно обяснение , какво е мислил да причини на злополучния педалмайстор. Вократце описано ,гледката би била неприятна , включва велосипедист с неестествено извити крайници , удушен с рамата на колелото, каплите изкривени във формата на сомбреро и за капак едно хубаво домино на цялата велосипедна колона на долу по баира... Нещо като Шипка, в италианска обстановка.
Викам му – Дай ми някакъв инструмент да си оправя куфара, и изпуши една цигара да се успокоиш.
Оправям си аз нещата, по едно време се връща и ми вика:
-Няма да повярваш, от там идва друг един колопоход... Опитах се да ги броя, ей тъй за майтап, през 10-20 души, ама като видях един с фанелка 10085 се отказах...
Не казах нищо, но се улових че прекалено силно стегнах болта на стойката. Хубавото от цялата работа е, че седмица след това прочетох, че за малко сме се разминали с Тур дьо Франс...

Изображение

Изображение

Времето напредваше, изпънати и зализани като манекени полицаи бяха блокирали кръстовището на прохода, и нямаше какво да правим освен да чакаме , и да променяме планираното в движение. Всъщност плана – един и същ – караме докато ни писне.
След час висене, полицейската кола поема бавно надолу, а стотици мотори бавно след нея. Ако я нямаше , гледките от остров Ман щяха да бледнеят, имайки се впредвид колко изнервени мотористи чакаха и терена към Кортина д’Ампецо.

Изображение

Изображение

Изображение

Града е известен ски-курорт, и е красиво място, спряхме да починем там малко и поехме през многото ххх_Cadore на изток, като на Lozzo di Cadore, в началото на поредния пас, спряхме да пием кафе в малко крайпътно заведение.

Изображение

Масата се клатеше , и докато се чудех как да я стабилизирам , възрастният собственик, усмихнат дядка, който ни сервира, каза да подпъхна някое евро под крака. Брех... и опит за хумор даже доживях в тия немскоговорящи райони. Не подпъхнах нищо, но пък сметката бе такава, че пак излязох от прилична сума. До нас седнаха някаква група, питаха Емил от къде сме , и изненадано промълвиха:
- Бългериа !!! Фар , фар а уей ... ( почти като в Star Wars).
Всъщност , едва ли имаха реална идея, колко сме далеч, и то в почти всичко.
Все още имахме шанс да стигнем до Словения, за това не се бавихме много. Пътя си остана атрактивен, гледките също, макар че върховете не бяха толкова високи, за сметка на това имаше много дървета.

Изображение

По едно време се изсипа грандиозен порой, изпроводени от капките дъжд влязохме в голям тунел, а когато излязохме, от другата страна грееше слънце... Минахме Толмецо, а на Чиусафорте хванахме криминална отбивка, през невзрачен мост над реката, която трябваше да ни изведе в Словения. Изключително приятно бях изненадан от този път – грандиозна природа, кара се в тесен каньон, после следва изкачване през странни тунели ( в Черна гора, на спускане от Дурмитор към Плужине има такива), без осветление, със завои в тях и води до Stella Nevea – според мен е курорт някакъв.

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Oт там се спуска покрай езеро, след което е отбивката за Предил, някогашният граничен пункт. Свечеряваше се , и тръгнахме към Бовец, малко хубаво градче, има къмпинг в самото начало до кръговото, както и много стаи под наем. Езика вече – разбираем, цените нормални, и на човек му става едно такова спокойно...
Разхвърляхме багажа, отидохме до центъра за храна и напитки, взехме каквото успяхме, направихме си хубава гала вечеря и положихме морни тела за заслужен сън.


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 02 Дек 2015, 22:05 
Offline
Полковник
Полковник
Аватар

Регистриран на: 03 Яну 2005, 18:07
Мнения: 1795
Местоположение: Видин
Събуждам се от приятен, донякъде... , хлад, и изпълзявам достолепно от палатката, почешвайки се неориентирано. Група германци ( така ги определих) си миеха зъбите под строй, точно срещу мен , там бяха и баните, и за да не се изложа, метнах хавлията и пристъпих тежко. Разучавайки системата, установих, че топлата вода се пуска с монети, и се върнах да си ровя в джобовете. Пускам си аз душа, насапунисвам се с удоволствие тананикайки си, и изведнъж водата рязко става по-хладна с около 30-40 градуса , което ме принуди да се лепна на стената на душ кабината , която е метър на метър. В тази неизгодна позиция, с пълзене по стената, се добрах до останалите монети, заврени в късите ми панталони на закачалката, че нямам навик да ходя с портфейл на баня, и треперейки в неестествена поза, пускам еврото в касичката. Това оправи нещата точно за 1 минута, но вече бях подготвен. Та така - „Топлофикация”, не са толкова лоши исках да кажа...
Опаковахме с бързо, вече по рефлекс си събирахме нещата, и влязохме в града да закусим, в малка пекарна. Обилна закуска, на цената на кафе и кроасан малко по на запад показа, че изтока си има предимства. Не близкия обаче, а нашия си.
Цел първа – връх Мангарт – имах неуспешен опит да стигна до него, и нямаше как да го пропусна. Отбивката се намира преди границата и прохода Предил, след хубав мост.

Изображение

Изображение

Изображение

Изкачването е атрактивно, в една гора по-нагоре изникна момиче с касов апарат, и спряхме от уважение, което ни струваше по 5 евро на каска - билети за посещение на резерват или екологична зона. Евала все пак, защото установих че тия пари , по тия места отиват точно за опазване, почистване и подръжка . Отново баир и фиби, среден наклон 15%, тук-там рехави бетонни предпазни колчета, между които можеше да мине автобус, и то странично, бонус – неосветени тесни тунели със завои. С други думи казано – кеф!

Изображение

Изображение

От приложената снимка може да се види за какво става въпрос, шосето прави голям кръг, това е и най-високопланинската настилка в Словения, точно до границата. На първата площадка спряхме , имаше надпис, че е забранено да се ходи по нагоре. След задълбочен анализ , решихме единодушно, че това вероятно не се отнася за нас, и отидохме с моторите до крайната точка, макар че пътя бе преграден с камъни, а между другото имахме съмишленици, някои с коли. Върха се пада от източната страна, представлява огромна каменна пирамида, мащаба реално няма как да се пресъздаде. Естествено реших, че ще се катеря натам, естествено Емил ме обяви за луд, и отиде да снима урвите. Нищо неестествено, с други думи.

Изображение

Понеже върха си бе наистина голям, се примирявам и решавам да е компромисен вариант – избирам третия от дясно на ляво брат на Мангарт, и тръгвам смело. Пътьом установявам колко са измамни мащабите в планината, поради липса на реален обект за сравнение. На всичкото отгоре и стръмно. Катеря си и бера душа, но не се предавам. Разгеле - видя му се края , но стъпвайки горе , паднах в нокдаун, броейки наум. На 5 бях на колене, на 8 вече си правех първото селфи – егото е голяма сила... Продължаваме напреТ!

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Въпреки зума, не различих Емил в тълпата...

Снимах панорамите, отпочинах си. Пушейки реших твърдо, че от аналогови, трябва да мина на електронни цигари, ако имам намерение да издевателствам над тялото си по подобен начин. Докато слизах, покрай мен профуча, тичайки, спортен тип жена, подскачайки от туфа на туфа.

Изображение

Не познахте – последвах я . Обаче само с поглед. Хич нямах намерение да се пребия по тия чукари, и то пеша.

Изображение

Изображение

Изображение

Лек разбор на една маса с панорама до шосето, и поемаме надолу. Тук си направих тест за колко време кипва спирачната течност – карах с угасен мотор по инерция, снимайки клип с едната ръка – педала на крачната спирачка потъна на деветия километър, което е чудесно постижение.

Изображение

Запалих , и започнах да спускам нормално, чаках доста Емил, забавил се заради някаква кола, която заемала целия път и не можело да се изпреварва.

Изображение

Минахме безлюдната граница , до Таравизио нищо интересно, освен че един тир щеше да ме претрепе – пуска десен мигач, тръгвам да го изпреварвам, но оня свива на ляво, за да се изнесе, и ме изкара почти на поляната, разминах се на сантиметри. В Словения спряхме на бензиностанция да си купим винетки, предишния път бях забравил че имат, важат за магистралите. Имат нещо като автоматични тол-пунктове. Лепи се вляво, аз я сложих на предпазителя за ръкохватката, камерата я снима и бариерата се вдига. Понякога не, както би добавил Емил, но , това е една друга история...
Втора цел – Бледското езеро. На Лесце хващаме отбивката, личи си, че навлизаме в комерс-зона, сериозен трафик и автобуси. Карайки все направо, стигнахме до края на асфалта, който обаче е до езерото, след това започва парк. Спираме пред нещо като капанче, до един билборд на фестивал– съдейки по солистката – заслужавало си е, и се разхвърляме , времето бе горещо.

Изображение

После сядаме на едни вип шезлонги на първия ред, с по един сандвич в ръка и кафе ( а може и бира да е било...). Пред нас лодки , срещу 12 евро возят до острова, под нас плуват лебеди , патици и бозайници от различен пол и държави. Това не остава незабелязано от мен и предлагам да се изкъпем. Нищо неестествено – Емил си остана там, аз отидох да плувам...

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Оставих си дрехите на брега на езерото и нагазих бистрата вода. След контрастния душ сутринта не ме впечатли температурата, и се хвърлих смело. Няма как да пресъздам усещането, което те обзема, плувайки между водни лилии, лебеди, и ята риби. Още с цамбуравнето бях взел решение да ида с плуване до острова. Оказа се, че и тук има проблем с мащабите, защото ми отне доста време, после го мерих в нета – половин километър е, но пък бе готино.

Изображение

Снимка от нета. Има доста...

Акостирах между лодките на прочутото стълбище , и легнах на кея, чувствах се фантастично. После се разходих между тълпите туристи до горе, стараейки се да не се набивам на очи, но май не се получи. Както и да е, позяпах, и поех на обратно. Докато плувах заваля дъжд, но от облак, едновременно грееше и слънце. И да искам няма как да опиша какво усещах, отпуснат по гръб във водата, гледайки небето и красивите планини наоколо, прекалено комплексно, лично и непредаваемо с думи е...
Облякохме се, отпочинали и доволни, и поехме пак на път.
Трета цел – Любляна. При самото навлизане, града не ме впечатли особено – стандартните соц.дивотии като панелки и други грозотии, трафик, не особено чисто. В центъра обаче нещата са други – модерна инфраструктура и сгради, а старата част пък вече си е разкошна. Бяхме седнали в едно кафене, и всеки подред имаше възможност да се разходи и да разгледа – приятно място, заслужава си да му се отдели много повече време.

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Заради тая снимка, разхвърлях група японци, явно незнаещи карате, или пък мислейки ме за черна нинджа. Не знам какво е ценното на това подобие на шахта, но се намира в самия център, и се радва на голям интерес.

Изображение

Изображение

Изображение

Под угрозата на задаващия се потоп не се бавихме много и тръгнахме. След омотаване докато намерим пътя, се загубихме на един светофар, чаках малко на магистралата, но първите капки дъжд ме подканиха да тръгна, а и реално не знаех Емил на къде е хванал, и дали въобще ще мине по моя път, с неговия ГПС... А той се заблеял, защото си оставил наколенките на топ-касата, до като бяхме в кафето, ама се сетил за тях доста пресечки след това, което го натоварило и психически, освен финансово.
Явно се е научил да кара и без тези пособия, защото го видях да се задава в далечината, докато го чаках на една бензиностанция. От тук насетне гонехме за цел град Самобор, Хърватско. Почти по тъмно пристигнахме, идвал съм преди и знаех че има хубав и евтин хотел в центъра, направо спряхме там, прилично уморени. Той остана на паркинга , аз отидох да питам за стая. Естествено свободни места нямаше, всичко бе под контрол. Погледнах жално девойчето, и подсмърчайки, и обясних че тя ми е единствената надежда, владея ги езиците. Това си беше и истината всъщност. Порови тя в тетрадката, и каза, че след половин час ще се освободи стая. Застанах малко нащрек, но и казах че я взимам. Слизам долу при Емил и му обяснявам ситуацията, а той:
-Че кой освобождава стая в 9 вечерта?
Мълча си.
-А дали... , а?
Пак си мълча.
-Мамка му...
След половин час се качваме в спалнята, с ледено мълчание , и всеки си избира страна. Изкъпваме се и вече в по-добро настроение отиваме да разгледаме центъра. Града е разчупен и красив, хапнахме в нещо като заведение за бързо хранене и седнахме на площада , в едно от много заведения да пием бира.

Изображение

Докато си говорим, чуваме българска реч от съседната маса. Хората се оказаха от Варна. Колко е малък света...
Обясниха ни, че всеки ден има тематична музикална вечер, вчера било латино парти, днес има черно парти, и ни питаха дали заради това сме тук, то рокерите си били падали по такива работи. Емил отговаря - „Разбира се!”, а аз пушейки допълвам – „От кога си мечтая за нещо черно...”.
Баси, от две бири се напиваме и ни избива на простотия, ама то с това каране от сутрин до вечер...
Прибрахме се някак си.


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 25 мнения ]  Отиди на страница 1, 2  Следваща

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 3 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Търсене:
Иди на:  
Форума се задвижва от phpBB® Forum Software © phpBB Group
Преведено от yarnaudov.com